Беше й даже малко тъжно от това, че тука, в този познат град, този път тя се чувстваше като случайна гостенка, пътничка, която минава и заминава.
Сякаш напук на гарата и по улиците близо до гарата тя не забеляза нито едно познато лице.
Гуля тръгна за сборния пункт, да види какви деца заминават заедно с нея за санаториума. Там имаше няколко момчета, много по-малки от Гуля, и едно момиче — може би на нейна възраст. Момичето имаше дълги тъмни плитки и черни, малко примижали очи. Когато искаше да разгледа нещо, тя изваждаше от джоба си очила с рогови рамки и ги поднасяше за минутка към очите си.
— И вие ли за лимана? — запита я Гуля.
— Да, за лимана.
— Откъде сте?
— От Киев.
— И аз съм от Киев!
На Гуля изведнъж й стана по-весело. Пък и момичето, изглежда, се зарадва, че бе срещнало спътница, съгражданка и връстница.
Те седнаха върху куфарите си, извадиха своите провизии за из път и като се гощаваха една друга с последните сандвичи и ябълки, заеха се да бъбрят.
Уясни се, че момичето се казва Мира Гарбел и се учи в консерваторията в класа по пиано.
На Гуля се харесаха тия думи: „в класа по пиано“, и тя почувства към своята нова приятелка някакво неволно уважение.
Нататък двете момичета продължиха заедно, без да се разделят нито за минутка. Стояха една до друга на самия нос на катера и гледаха как се разбягват встрани двете дълги пенливи ивици, как от горещата мараня постепенно се показват смътните очертания на приближаващия се бряг.
Мира си сложи очилата и вече не ги сне до самото пристанище. Тя за първи път виждаше море, делфини и такова множество кресливи, лакоми чайки.
Селото, дето беше разположен детският санаториум, се наричаше Студен дол. Неизвестно е откъде е дошло това име. Тук нямаше нищо студено — дори и камъните тук бяха напоени със слънце.
На пристанището някакви бързоноги мургави момчета в бели костюми и бели панамени шапки се спуснаха да посрещнат пристигналите деца. Едно от тях посегна да вземе куфара на Гуля.
— Благодаря — каза тя. — Вие от санаториума ли сте? Отдавна ли живеете тука?
— Аз съм испански — каза момчето, усмихнато. — Разбира малко руски.
— Чуваш ли, Мира? Това са испанци!
Но в това време един висок младеж, може би ръководителят им, изкомандва нещо на отряда си. Момчето, като се смути малко и избърбори няколко думи по испански, остави Гулиния куфар на земята и изтича на мястото си. Отрядът тръгна след ръководителя край брега, а при пристигналите деца дойде една млада девойка в ясносиня рокля.
— Ето че пристигнахте най-после — каза тя. — Ние отдавна ви чакаме. Да отидем да закусим. Аз се казвам Вера.
— И вие ли се лекувате тука? — запита Мира.
— Какво! — каза Вера. — Вие като че ли ме взехте за момиченце? Аз съм педагожка, възпитателка на група по-малки деца.
И тя поведе пристигналите деца към бялата къщичка, скрита едва ли не до покрива в гъсталак от люлякови храсти.
— Кажете, моля ви се, Верочка — каза по пътя Гуля, — това наистина ли са испанци, от Испания?
— Да, испанци, от Испания — отговори Вера. — Чудесни деца. Всички ние ги обикнахме.
— Деца на герои? — запита Мира.
— А някои от тях са самите те герои — каза Вера. — Издигали са барикади, копали са окопи. А някои от по-големите даже са воювали.
— Да изтичаме при тях, Мира! — каза Гуля, като хвана приятелката си за ръката. — После ще закусим!
— Не — спря ги Вера. — Първите дни вие ще пазите карантина. Ей сега ще ви предам на вашата възпитателка Олга Павловна, тя всичко ще ви обясни.
Олга Павловна, възрастна, строга жена с брокатена татарска шапчица на черните си, тук-таме прошарени коси, посрещна децата малко сухо, без усмивка. Това стана при вратата на тяхната спалня.
Двете момичета вече бяха успели да облекат банските си костюми, а върху тях пъстрите рокли без ръкави и с кърпи на раменете се бяха приготвили да изтичат долу, на плажа.
— Преди лекарския преглед никакво къпане! — каза Олга Павловна.
— На мене лекарите винаги са ми разрешавали да се къпя! — недоволно измърмори Гуля. — А в Артек миналата година аз и норми покривах — по плаване и по гребане…
— Колко много други неща е имало в Артек миналата година.
От тази първа среща между Олга Павловна и Гуля започна война. Олга Павловна бе неотстъпчив човек. Карантината си е карантина: седи в къщи или в градинката. Нека целият санаториум да се весели: да ходи на кино, на разходка, на къпане, а ти — също като под арест, и никаква свобода за действие.