Мъртвият час си е мъртъв час: лежи и не смей дори дума да размениш със съседката си.
— Дошли сте тука да се лекувате — казваше Олга Павловна — и, щете или не щете, ние ще ви излекуваме.
Разбира се, Гуля искаше да се излекува, но освен това всеки ден тя искаше и нещо друго: да се вози на лодка, да се състезава в плаване, да се разхожда вечер край брега и да се любува на лунната пътека в морето, а през време на мъртвия час да учи заедно с Мира испански думи.
Затова тя имаше едва ли не всеки ден спорове и разправии с Олга Павловна.
Гуля излизаше извън себе си, а Олга Павловна си оставаше спокойна, както преди, деловита и строга и това още повече вбесяваше Гуля.
— Сухар — казваше Гуля, — без никакви човешки чувства!
— Мъчно дете — казваше Олга Павловна. — Надарено, но мъчно!
Най-много от всичко Гуля съжаляваше, че поради строгия режим тя не можеше да прекарва с испанските деца толкова време, колкото й се искаше.
Цяла седмица измина в карантина. След това лечение, лечение, кални бани, електризация и мъртъв час — по час и половина на ден! А денят тук е по-къс от деня, в който и да е друг лагер, защото след вечерната роса не бива да се излиза в градината.
И все пак Гуля успя да се сприятели с испанските деца. Без да знае езика им, тя съумяваше да разговаря с тях — чрез мимики, усмивка и малко френски, руски и испански думи, доловени в разговора.
— Я гледай — казваше тя на Мира — какви интересни училища имат в Испания! За една година те минават цялата алгебра, цялата геометрия, цялата физика. А през другата година — пак същото, но по-подробно и по-сериозно. А междучасия нямат. Учат половин ден без почивка.
— Че как научи всичко това? — попита Мира.
— Те ми разказаха.
— Ама как ти го разказаха?
— Е, как… не зная как. Всичко разбрах. А вчера научих дори и една испанска песничка. Чудесна песничка — за някой си Пепе, който попаднал в един птичи двор. В нея сякаш наистина чуваш как кряскат гъски и как кудкудякат кокошки. Това на испански излиза великолепно! Ти непременно подбери музика към тази песничка. А, Мира, ще подбереш ли?
И Гуля пак изтичваше при испанците. С по-големите тя истински се сприятели, особено с момичето Кончита Хорабо и едно момче, което се казваше Хавиер Гонсалес. Тия две деца по-добре от всички други говореха руски и Гуля не се уморяваше да ги разпитва за войната, която те бяха видели и в която дори сами бяха участвали.
— Тук така тихо е небето! — каза веднъж Кончита, като отметна назад глава, загледана в гъстата лятна синева.
— Тихо? Какво искаш да кажеш? — запита Гуля, но преди още Кончита да отвърне, тя сама се досети за какво говори малката испанка.
Колко страшно трябва да е това, когато спокойната синева се изпълни с бръмчене от моторите на неприятелски самолети, когато те на ята закръжат над града, а наоколо къщите се рушат и земята трепери от взривове!
„Дали и ние ще трябва някога да видим и преживеем такова нещо!“ — мислеше Гуля.
И тя съчувствено и нежно гледаше тия мургави, пъргави деца с такива живи, горящи очи, със слабички, ясно очертани лица и блестящи бели зъби.
Между испанците имаше и много малчугани, които напомняха на Гуля за нейните октомврийчета. Здрави и весели бяха тия деца, но достатъчно бе да видиш как жадно те се хвърлят към своите по-големи братя и сестри или съотечественици, с които са пристигнали заедно тук, за да разбереш колко им е мъчно за дома, за техните близки.
Гуля не знаеше с какво да ги зарадва. Всеки ден тя им купуваше мандарини, бонбони, пощенски картички с картинки, книжни ветрила, огърлици от раковини и всевъзможни други неща.
Малчуганите я нарекоха „Мадресита“ — „Мъничката мама“. Цветните книжки от „карамелос“, т.е. от бонбоните, те грижливо оглаждаха и си ги скриваха за спомен от нея. А мандарини изяждаха в огромно количество.
— Нищо чудно — казваше Гуля. — В Испания портокалите зреят четири пъти през годината. Испанците не могат да живеят без портокали, както ние с тебе — без картофи.
И тя отново викаше Мира на брега, да купуват от будката мандарини и „карамелос“ за испанските деца, а за себе си и приятелката си — двойни порции сладолед и последните броеве на киносписанието.