Там тя яростно започна да приготовлява леглото за спане.
— Какво, да си лягаш ли се готвиш? — запита Мира.
— Да!
— А няма ли да вечеряш?
— Няма! Аз трябва да се пазя! Ето, ще си легна в леглото, ще се намажа от главата до краката с йод и ще си сложа на главата компрес.
— Какво става с тебе, Гуля?!
Гуля нищо не отговори и преглъщайки сълзите си, още по-ожесточено започна да оправя чаршафа.
— По-внимателно, Гуля, ще го скъсаш!
Благоразумната Мира неволно подхвърли на Гуля опасни думи.
— И ще го скъсам! — извика Гуля.
Като захапа чаршафа, тя дръпна ъглите на две страни.
Чаршафът с пращене се раздра.
— Ти си полудяла! — ахна Мира.
— Ни най-малко! — каза Гуля, като гледаше с някакво учудване двата бели дълги парцала, в които се бе превърнал чаршафът. — Така й се пада! Отрови ми цялото лято!
Мира излезе от стаята, без да каже нито дума.
А на Гуля изведнъж й стана срамно и тежко. Тя взе игла и конец и се зае бързо да зашива парчетата на чаршафа, като постоянно поглеждаше към вратата.
Два пъти я извикаха от коридора, викаха я да вечеря, но тя, прикрила работата си, отговаряше, че я боли глава и не й се яде.
И наистина не й се ядеше.
„Гадно! Позорно! — мислеше тя. — Мама е права: аз нямам характер, невъздържана съм, нямам истинска воля! Летя като по нанадолнище и не мога да се задържа. Хубава «дъщеря на партизанина», която къса чаршафи в съветски санаториум! И най-важното — защо? Заради един волейбол! Не, я по-добре да не го дошивам. Нека всички видят какво съм направила!“
Но все пак тя заши чаршафа и си легна, преди още да се върнат в спалнята Мира и другите момичета.
През цялата нощ тя чувстваше под себе си този злополучен шев, който й напомняше за нейното престъпление.
„Нищо — говореше си тя в полусънно състояние. — Макар че го заших, утре все пак ще отида при Олга Павловна и ще си призная всичко. Нека прави с мене каквото иска. Тя има истински характер, не е като мене. Юначина! Кремък! Нито веднъж не ме нахока дори, а имаше право да ме хока: дисциплината нарушавах, всичките си пари пръснах… Става ми съвестно, като си помисля!“
На другата сутрин Гуля току-що се бе събудила, когато й донесоха пари от майка й. Но дори и това не я зарадва. Тя се разплати с всички, на които дължеше пари, и се канеше вече да отиде при Олга Павловна за последен разговор и разкаяние, но Олга Павловна сама дойде при нея в спалнята с писмо в ръка.
— Това писмо ще дадеш на майка си — каза тя.
— На мама? — повтори Гуля и не каза, че се разкайва.
Олга Павловна внимателно огледа дали правилно е опакован багажът на Гуля, посъветва нея и Мира да закопчаят палтата си добре, защото времето е хладно, и си излезе, като обеща да ги изпрати до пристанището.
Гуля все още държеше писмото в ръка. То не беше запечатано — очевидно Олга Павловна още не бе изгубила окончателно доверие в нея.
Като скри писмото в джоба си, Гуля бързо обиколи всички павилиони. На душата й стана по-леко — всички се прощаваха с нея така ласкаво, такива хубави думи й казваха, хвалеха я, благодаряха й за нещо.
„Значи не съм чак толкова лоша“ — мислеше си Гуля, втурвайки се в павилиона, където живееха малките испанчета.
Тука я очакваха толкова сърдечни ръкостискания, целувки и дори сълзи, та чак главата й се замая. Дадоха й за спомен цял куп снимки, камъчета, раковини, някой й подари гердан от маслинени костилки, друг й надяна на ръката кокалена гривна…
Тя сигурно щеше да закъснее за катера, ако Мира не я подканваше да бърза.
Когато те дотичаха на пристанището, слънцето погледна изпод облак и ярко позлати перилата и всички медни части на кораба.
Гуля съвсем се развесели — сякаш всичко лошо в нейния живот бе завинаги минало.
— По-скоро, по-скоро! — викаха наоколо. — Ще закъснеете!
Момичетата изтичаха по корабната стълба. Едва от палубата на катера те видяха Олга Павловна. Със своята неизменна избеляла от слънцето тюбетейка тя стоеше настрана от всички и сдържано махаше с ръка.
Гуля забеляза, че тя е тъжна.
Колко смени от деца тя е изпращала от този пристан — самотна, угрижена, уморена!
И никой дори не й поблагодари както трябва…
„Само, защо написа това писмо на майка ми? — с тъга помисли Гуля. — На мама ще й стане мъчно, а с «бележки до родителите» няма да ме поправят…“