И когато брегът съвсем изчезна в мъглата, Гуля с някаква неочаквана за самата нея решителност извади от отворения плик листчето.
„Трябва да зная какво пише тя за мене — помисли си Гуля. — Сигурно здравата ме ругае.“
Но някакъв вътрешен глас като че ли я спря: „А бива ли да се четат чужди писма?“.
Гуля пъхна листчето в плика.
„Да, но нали пликът не е запечатан — мислено възрази тя на самата себе си. — Навярно Олга Павловна е направила това нарочно, за да прочета писмото.“
И като извади листчето отново, тя започна да чете равните, много четливи редове.
Това писмо съвсем не бе такова, каквото тя очакваше.
… Вашата дъщеря е даровито и добро момиче… — пишеше Олга Павловна. — Всички тук много я обикнахме — и възпитатели, и деца. Но лекарите намират (това навярно вие вече сама знаете), че ревматизмът се е отразил малко и на сърцето й. Необходим е за нея строг режим, какъвто е трудно да се осъществи при живостта на нейния характер. Аз бих ви посъветвала…
Нататък в две страници следваше дълга върволица от разни съвети, наставления, предпазни мерки. И нито едно оплакване за дързостта и непокорството й!
Към писмото имаше приложено листче с печат:
Характеристика на намиращата се на лечение от 20 юни до 20 август ученичка от киевското училище Гуля Корольова.
Режима изпълнявала, поведение отлично. Хигиенични навици усвоени, спретната. Много обича колектива и се ползува с любовта на другарите си.
Озадачена, Гуля седна на мократа от морска пяна скамейка.
„Нищо не виждам около себе си, нищо не разбирам! — говореше си тя, загледана натам, където бе изчезнало малкото пристанище. — Ех, да мога сега да се върна на оня бряг, аз зная какво трябва да кажа на Олга Павловна…“
Но катерът все повече и повече се отдалечаваше от брега.
Във влака Гуля написа с молив такова писмо:
Мила, скъпа Олга Павловна!
Благодаря ви за всички ваши грижи и, моля ви, простете ми, загдето бях такова недисциплинирано момиче. Вие навярно не знаете още всички мои престъпления. Ако ви покажат съшит от две парчета чаршаф, знайте, че това е моя работа. Аз го разкъсах и аз го заших. Но давам ви честна дума, че това никога вече няма да се случи с мен. Винаги ще си спомням как вие умеете да се владеете.
Още веднъж ви моля да ми простите. Хиляди, хиляди поздрави на всички.
Колкото повече Гуля наближаваше към дома, толкова повече тревогата в душата й растеше. Още във вагона през ума й мина мисълта, че заради нея майка й се е отказала от отпуска и че на всяка цена ще трябва да й се върнат похарчените пари.
Затова тя още първия ден след пристигането си отнесе часовничето на часовникаря и помоли да го продадат.
— Такова часовниче не е трудно да се продаде — каза часовникарят. — Хубаво часовниче!
Гуля въздъхна и излезе на улицата.
Вечерта след чая майка й я попита какви са били тия нейни „екстрени“ разходи в санаториума.
— Ами че всякакви — каза Гуля. — С една дума, лични.
Майката учудено сви рамене и започна да разпитва Гуля за санаториума и за порядките там.
— Ето, по това време ние вече се приготвяхме за сън — каза Гуля и по стар навик погледна ръката си.
— А къде ти е часовникът, Гуля? — запита майка й. — Защо не го носиш?
— Токичката на верижката се развали.
— Дай да видя. Може би сами ще я поправим.
— Остави! Часовникът също се развали и аз го дадох на часовникаря.
— Кога ще бъде готов?
Гуля решително тръсна глава:
— Мамо, аз го дадох не за поправка, а да го продадат.
— Само това липсваше! Защо?
— За да ти върна онова, което прахосах в санаториума. Искрено казано, това не бяха никакви „екстрени“ разходи, а чисто и просто глупашки — за сладолед, за бонбони, за колан и всякакви глупости. Не ми е жал само за ония пари, които похарчих за испанските деца. А всички други можех и да не харча. Нека сега ми продадат часовника. Сама за себе си отговарям!
Майка й нищо не отвърна, само изгледа накриво Гуля.
— Така ли мислиш? — запита най-после тя тихо и даже някак тъжно. — Не, Гуля! Ти много лесно се отбиваш от пътя и много лесно се разкайваш. То така не става!
— Ти мислиш, че на мене ми беше лесно да се разделя с часовничето си? — каза Гуля. — Аз така го обичам, като да е живо… Но искам да ти върна парите.
— Работата съвсем не е в парите. Още утре рано сутринта иди при часовникаря и вземи обратно часовника си. Няма да позволя да го продаваш, а с парите… ще се нареди някак си. Днес получих отпускни, но все едно, не ще мога да отида никъде: работа — много.