Неловко беше на Гуля да признае сама, но тя бе радостна, че трудният разговор, от който така много се боеше, бе вече минал.
И колко хубаво бе, че часовничето пак ще си бъде у нея и отново лекичко и нежно ще цъка на ръката й. Дано само часовникарят не го е продал до тази вечер! Нали той сам казваше, че такъв часовник не е трудно да се продаде — всеки ще го купи. Ех, дано само не успее да го продаде.
Гуля се наведе към ухото на майка си и каза:
— Ще видиш какъв живот ще започна сега. Ще се чудиш дори, мамичко!
Право на радост
Но не дойде ред майка й да се чуди.
Животът на Гуля си тръгна почти както преди — ту нагоре, ту надолу, ту победа, ту поражение.
Вчера пред целия клас я хвалиха за съчинението и дори го четоха на глас, а днес „слаб“ по физика и пак мъмрят Гуля пред целия клас.
— Способна ученичка, а никаква система, никаква дисциплина.
Ах, да знаеха те всички как мечтае Гуля да изработи в себе си именно тия черти на характера — системност, дисциплинираност. Само че отде да се вземат те, когато още от детинство не е привикнала към тях!
По-лесно е да се научиш да правиш, ако щеш, и най-трудните фигури с кънки или да постигнеш рекорд по бягане на късо разстояние. И освен това твърде много интересни неща има по света!
Ето, Гуля бе вече поправила бележката си по физика — получи два пъти „отличен“ след един слаб, с щурм взе геометрията и назубри цялата хронология по руска история.
И изведнъж — нова радост, от която нагласените горе-долу „система и дисциплина“ започват да се разнищват.
Гуля се връщаше от пързалката уморена, весела, с кънки под мишница. Тя с удоволствие мислеше, че й е останало само да оцвети нарисуваната вече географска карта. А това е много приятна работа! Гуля обичаше да рисува и нейните карти излизаха най-хубави от всички в класа.
В очите й още святкаха светлините, отразени в леденото огледало на пързалката. В ушите й още звучеше веселият марш, който прорязваше студения въздух.
Като си тананикаше тихичко, Гуля изтича нагоре по стълбата и видя зад решетката на пощенската кутия плик.
— От кого ли ще е това?
Тя извади писмото и позна почерка на Ерик.
Още тук, на площадката на стълбата, тя прочете писмото от край до край. То беше кратко. Ерик канеше Гуля да иде през ваканцията в Москва.
Пишеше й, че тази година зимата в Москва е чудесна, снежна, че в Соколники ще има голям крос на ски и „световно“ състезание на надбягване с кънки.
А в края на писмото се казваше, че баща й също я чакал и че е обещал да й вземе билети за всички театри.
В Москва!… Гуля престана да диша при едничката само мисъл, че ще пътува. Като си помисли само човек — да отидеш във всички театри, във всички музеи, от Третяковската галерия до Зоологическия и Етнографския музей! Да поскитат с Ерик по старите места, които те са обходили и по които са тичали през детството. А вечерта, след чая, да поседи с баща си и да му разкаже за всичко, което се е случило без него, и после, късно-късно, към дванадесет часа, да тръгне с него да се разхожда под лекия снежец из московските улици и да слуша напевния звън на часовниците от Червения площад… Само че откъде да се вземат пари за път? Може да се похарчи съвсем малко, като за по-евтино се вземе билет без запазено място. Че нали съвсем не е задължително да се спи във вагона. Да се наспи ще може и после. В Москва също не трябват много пари — само за метрото. А пропуснатото в училище Гуля ще навакса след ваканцията — ще се занимава от сутрин до вечер. Не за първи път ще догонва.
Гуля се втурна в стаята и без да се съблича, разказа на майка си всичко на един дъх.
Майка й пишеше нещо на масата. Тя мълчаливо изслуша Гуля. После я изгледа внимателно и каза:
— Никъде няма да отидеш. Правото на радост трябва първом да се заслужи.
Майка й нищо повече не каза. Но тия думи бяха достатъчни. На Гуля й се стори, че не майка й, а самата тя бе казала тия така правдиви и сурови думи. Правото на радост трябва да се заслужи, а засега то още не е заслужено.
Ах, как й се иска да отиде в Москва — до смърт й се иска! Но може би още по-добре ще е напук на себе си да остане в къщи и да отложи празника дотогава, когато ще може с пълно право да си даде отпуск? А нали зимата ще мине? Е, нека мине — ще дойде друга зима!