Тя вече нито веднъж не заговори с майка си за Москва. Майка й я поглеждаше дори с тревога. Тя знаеше как силно Гуля можеше да копнее за нещо и колко трудно се отказваше от своите планове.
Но Гуля беше спокойна, приветлива и даже като че ли радостна за нещо.
Какво ли беше то?
А Гуля имаше вече нов план.
Гулината тайна
Когато Гуля се събуди, цялата къща още спеше.
„Какво хубаво се бе случило напоследък? — помисли тя. Беше привикнала: като се събуди сутрин, да обръща поглед към вчерашния ден. — Писмото от Ерик? Не, писмото донесе само огорчение. Пързалянето с кънки? Не, не е това… Ах, да! Моят план! Моята тайна…“
И Гуля започна бързо да се облича.
„От днес нататък всичко ще тръгне по-иначе.“
Тя скочи и отвори малкото прозорче. В стаята нахлу поток свеж въздух.
Гуля тихичко запя:
Това беше песенчица от един нов филм.
Като направи гимнастика, Гуля се зае да застила кревата. Тя покри възглавницата с бродираната покривка, постара се да придаде на своето бяло креватче най-приличен и строг вид.
Гуля подреди и масата си така хубаво, че тя стана неузнаваема.
По-рано книгите лежаха на масата разбъркани с тетрадките, на същото място се търкаляха счупени моливи, мастилницата стоеше наклонена и заплашваше да залее с мастило библиотечните книги. Сега вече всяко нещо бе заело своето място: книгите бяха преместени на постоянната си квартира — на полицата, а тетрадките в прилична купчинка скромно бяха наредени отстрана. Мастилницата, затворена с металическото капаче, се изкачи върху горната площадка на своята мраморна стълбичка. Най-после дойде редът и на моливите. Гуля ги подостри и сега техните заострени връхчета весело надзъртаха от високата дървена чаша. На най-почетно място върху мраморната площадка редом с гордата мастилница се бе приютило и Гулиното часовниче.
Изплашена от цялата тази шетня, катеричката се бе покатерила на най-горната полица и скрита зад дебелия речник, недоверчиво поглеждаше надолу към този необикновен ред.
Гуля й се закани с пръст и седна до чистата, спокойна и приветлива маса.
В жилището цареше онази благодатна утринна тишина, при която така приятно се мисли и така просто и лесно се запомня всичко.
Утрото мина неусетно. Денят едва започваше, а Гуля вече бе успяла да реши десетки задачи по алгебра и да прочете всичко, което бе минато по история за цяла седмица.
„Ако все така върви — мислеше тя по пътя за училище, — току-виж, че съм станала накрая отличничка. Тогава сигурно ще успея да постигна това, което съм замислила.“
Изминаха няколко дни. Майката гледаше Гуля и се чудеше. Какво става с нея? Преди едва успяваше да я изпрати навреме на училище, а сега, още съмнало не съмнало, скача. Преди се случваше да изскочи от къщи и да остави леглото неоправено, на масата беше такава бъркотия, че не можеш да се приближиш до нея, а сега след нейното излизане просто няма нужда да се прибира. Дойде си от училище — занимава се, та и в къщната работа успява да помогне на домашната работничка Фроса.
„Мъчи се да заслужи отиването в Москва“ — мислеше майка й.
А Гуля съвсем бе забравила за пътуването. Тя имаше съвсем друга грижа.
В Двореца на пионерите тя се записа в групата на ония, които скачат във вода.
„Ще се заема с воден спорт — мислеше Гуля, — ще се тренирам, както трябва, и тогава вече непременно ще ме приемат. Само че ще трябва чорлите си да подстрижа.“
Тя мушна в чантата банския си костюм и на път за Двореца на пионерите се отби в бръснарницата.
— Подстрижете ме „а ла гарсон“ — помоли тя бръснаря, като сядаше в креслото.
Бръснарят взе в ръце гребенче и ножици и каза, като клатеше глава:
— Но няма ли да съжаляваш, малка гражданко? По-добре да бяхте се подстригали през лятото…
— Нищо — отговори Гуля, — през лятото пак ще се подстрижа.
И по наметнатата върху Гулините рамене бяла кърпа под острите ножици се разпиляха големи светли кичури коса.
„Не е чак толкова лошо — помисли Гуля, като видя в огледалото буйната си момчешка глава, — само на врата ми е студеничко.“
И Гуля хукна към Двореца на пионерите.
Тя си мислеше, че още щом влезе в залата на басейна, веднага ще я заведат на кулата за скачане.