— Ех, кога беше то — каза Гуля. — Беше и мина. В санаториума все пак славно ме полекуваха, хиляди благодарности на Олга Павловна. А що се отнася до издръжливостта, сама знаеш каква съм. Със страхливост, струва ми се, също не се отличавам. Пък и с учението сега тръгна добре, почти отлично.
— Е, разбира се, че ще те приемат — успокои я Мира, но кой знае защо, въздъхна.
Гуля изпитателно я погледна.
— Ти, изглежда, си против?… Не одобряваш ли?
— Не искам да ти преча. Щом като си решила, постъпи. Но аз на твое място бих предпочела да ида в театралната школа. Ти навярно имаш талант…
— Ех, че го каза! Какъв ти талант!…
Гуля тръсна глава и хвана дръжката на голямата тежка врата. Мира извика след нея:
— На добър час!
Мира дълго се разхожда по тротоара, очаквайки Гуля. Беше светъл, слънчев ден. Времето бе започнало да се стопля и портиерите с лопати ринеха от тротоарите потъмнелия мокър сняг.
На Мира й бе малко тъжничко.
„Ето как хората се разделят в света — мислеше тя. — Сега Гулка ще започне съвсем друг живот. Не само няма да дружим, но може би няма и да се виждаме вече. И защо така я тегли към най-трудното?“
И Мира си спомни стихчетата на Лермонтовата „Платноходка“:
Измина повече от час. На Мира й измръзнаха краката. Слънцето се бе преместило на другата страна, повея вечерникът.
Най-сетне тежката врата пак се отвори.
По стълбите изтичаха няколко младежи, като тракаха с токове и весело разговаряха. Те тръгнаха по улицата с твърда стъпка.
„Тия навярно са ги приели — помисли Мира. — Но момичета нещо не се виждат. Нима Гуля е единственото момиче, което постъпва във военното училище?“
Най-сетне дъбовата врата отново изскърца и на прага се показа Гуля.
— Е, какво стана? — попита Мира само с устните си.
Гуля махна с ръка.
— Намериха нещо в очите — сърдито измърмори тя. — Цял живот съм виждала чудесно, даже и в театър бинокъл не съм вземала, а тук ме накараха едва ли не от цял километър да чета някакви безсмислени глупости — набор от букви: „а“… „щ“… „ы“. Даже „ять“ и „фита“, струва ми се… Ех, да съм знаела, че тия таблици са закачени, щях предварително да ги назубря наизуст… Няма какво да се прави…
— А отде щеше да ги вземеш? — засмя се Мира.
— Е, щях да ги намеря някъде. У всеки очен лекар — у Остроухов или у Финкелщайн.
— Че всеки очен лекар може би си има своя таблица — каза Мира. — Да, много добре зная това.
— А ти, изглежда, се радваш, че не ме приеха? Ето, даже се развесели. Добра приятелка си ми!
— Не се сърди, Гуля — каза Мира. — Не че се радвам, но, според мене, съвсем не е нужно момиче да се учи във военно училище. Помисли си сама, защо ти е нужна непременно военна кариера?
— Ама не, съвсем не е там работата — каза Гуля. — Но разбираш ли, толкова труден става понякога животът ми!… Надявах се, че това училище ще ми помогне… Ще ме научи на истинска дисциплина.
В това време край двете момичета бързо мина един военен с големи рогови очила.
— Виждаш ли, виждаш ли? — каза така високо Гуля, че минувачът се обърна. — Военен — и с очила. Защо той може, а аз да не мога? Казах им: „Щом е тъй, предпишете ми очила и ме приемете в училището“. А лекарят се заинати — за нищо на света не се съгласи.
Като се върна в къщи, Гуля си легна. Фрося я повика да яде, но Гуля само каза:
— После, Фросенка — и се обърна с лице към стената.
Привечер тя заспа и през съня почувства как ръката на майка й внимателно опипа челото й. На Гуля за миг й се стори, че тя пак е станала съвсем мъничка и че майка й ей сега ще я вземе на ръце.
— Нищо не ме боли, мамичко — отговори Гуля, без да дочака въпроса, — не се безпокой. Ще полежа и ще ми мине.
А какво именно ще „мине“ — тя сама не знаеше.
„Как ще живея занапред? — мислеше Гуля, като стискаше силно очите си и опъваше стария плетен шал на раменете си. — Аз съм вече на петнадесет години, а още нищо полезно, нищо хубаво не съм направила. Сили — колкото искаш, а къде да ги дяна? Пак ли като прокълната да препускам на кънки всяка вечер? Май че по-добре би било да отида да работя в киното. Все пак това е истинска работа. А освен това колко трудно е да се владееш, да не се подхлъзнеш… Кой би ми помогнал?“
Гуля заспа облечена. А на другия ден се случи такова събитие, което изведнъж заличи всички нейни огорчения и тревоги.