Навела глава, Гуля вървеше и мълчеше. В градината тя седна на една скамейка. При купчина чист жълт пясък играеха деца. Четири различни кофички бяха оставени на пътечката. Някакво момиченце насипа с лопатката си в тях пясък, а другите деца веднага го изсипаха обратно. Беше много весело. Но Гуля дори и не погледна към тях.
Майка й мълчаливо я наблюдаваше. Тя очакваше, че момичето няма да издържи и ще заплаче. Но Гуля не плачеше.
Когато си дойдоха в къщи, тя спокойно разказа на баща си, който четеше на дивана вестник:
— Знаеш ли, татко, ние подарихме на милиционера кофичката.
— Каква кофичка? — учуди се баща й. — На какъв милиционер?
Гуля се усмихна:
— Кофичка за игра, на един истински милиционер.
А когато тя излезе от стаята, майка й разказа в какво се състоеше работата.
— Аз самата едва не се разплаках, когато за наказание отнех от ръцете й играчката. Колко много мечтаеше за такава кофичка! А тя не дава да се разбере, че й е мъчно и обидно.
Няколко дни по-късно, като сядаше върху коленете на баща си, Гуля отново му заяви:
— Знаеш ли, ние изхвърлихме през прозореца моята кукла Наташа.
— Кои „ние“?
— Аз и мама. И добре че я изхвърлихме: лоша кукла беше. Пафнутий Иванович е много по-добър.
Пъстрият чипонос палячо Пафнутий Иванович Гулиният баща донесе веднъж от театъра, където той работеше.
Гуля щеше вече да слезе на пода, но баща й я спря:
— Не, кажи ми ти: как се случи това, че куклата изхвръкна през прозореца?
Гуля погледна някъде настрана.
— Ей така се случи — каза тя. — Ние с куклата седяхме на прозорчето, а мама не ни позволяваше. Мама казва: „Не бива да седите на прозорчето — ще паднете!“. А ние не слизаме…
— Е, и после?
— И после… Мене мама ме свали, а нея изхвърли.
— И на тебе никак, никак не ти е жал?
— Жал ми е малко — каза тя и като смръщи вежди, тичешком избяга в стаята си.
Бягство в Испания
Изминаха още две години. Наближаваше годишнината на Октомврийската революция. Неотдавна бе завършен ремонтът на къщата. Миришеше на прясна боя. В стаите беше тихо.
Но ето че във вестибюла се раздаде звън. Един, втори, трети…
— Чувам, чувам! Това не е дете, а наказание божие! — замърмори суровата, строга Настася Петровна и отиде да отвори вратата.
Във вестибюла се втурна Гуля, натоварена с покупки.
— Погледнете какви картинки ми купи мама за празника! — каза тя. — Броненосецът „Потьомкин“, крайцерът „Аврора“!
Очите й блестяха от щастие.
Но Настася Петровна дори и не погледна Гулините покупки и отиде в кухнята.
Гуля изтича в своята стаичка и здраво затвори зад себе си вратата.
Там тя веднага се залови за работа. Боята по стените беше още прясна и книгата лесно се залепваше.
Странна, необичайна тишина цареше в къщи. Настася Петровна започна да се безпокои — дали не е направило нещо това момиченце?
Като отвори вратата, тя плесна с ръце. Току-що боядисаните стени бяха облепени с картинки. Роклята, чорапите на Гуля, та дори бузите и носът й бяха изцапани със синя боя.
— Безобразие! — закрещя Настася Петровна. — Развалила си стените!
— Как можете да говорите така? — възмути се Гуля. — Та това е броненосецът „Потьомкин“! Крайцерът „Аврора“! Как не можете да разберете това?
Но Настася Петровна, без да слуша Гуля, се зае да отлепва картинките от стените. Гуля се вкопчи за роклята й. Тя плачеше, викаше, тропаше с крака, но напразно. Скоро всичко беше свършено. Настася Петровна, като ругаеше, отиде на пазар, а Гуля, разплакана, се тръшна на кревата.
Сълзите течаха по нейните измазани с боя страни, като оставяха след себе си разноцветни браздички.
„Какво да се прави? — мислеше Гуля. — Мама цял ден е на работа, а да се живее заедно с Настася Петровна е просто невъзможно. Да беше поне заминала за село. Но не, няма да замине, нарочно сега няма да замине. Тогава — реши Гуля — аз ще избягам от къщи. Напук на нея!“
Но къде да отиде? Във вилата? Там е студено. Прозорците са заковани с дъски. Вятър вие на тавана. Не, ако ще се заминава, трябва в някои топли страни. В Испания например. Има такава страна (показаха я на кино). Да, разбира се, в Испания! Ще трябва само да попита някого на улицата къде се намира Испания.
Гуля стана, избърса с кърпичката обляното си в сълзи лице и започна да се стяга за път. Най-напред взе от етажерката своите любими книжки — „Децата в клетката“ и „Лампата на Аладин“. После помисли и извади от чекмеджето на майчината си маса няколко сребърни и медни монети. След това отвори шкафа за бельото и измъкна от грижливо нареденото бельо един чаршаф.