Третата височина
В училищния коридор, както всякога през междучасията, имаше шум от разни гласове. Прегърнати, ученичките се разхождаха бавно, а момчетата сновяха напред-назад и момичетата се сърдеха, че им „се мотаят из краката“.
Този безпорядъчен весел шум днес дразнеше Гуля. Тя влезе в празната още класна стая, седна на чина си на третия ред до прозореца и отвори наслуки някаква книга.
Но в тази минута вратата се открехна и в стаята надзърна Муся Лебедева, комсорг на училището.
— А, Гуля Корольова! — каза тя. — Тебе търся. Искам да поговоря с тебе!
— С мене? — каза Гуля и се поотмести.
Муся седна до нея.
— Ето за какво става въпрос — започна някак сухо и деловито тя: — Ние забелязахме, че в последно време ти, Корольова, много си се изменила.
— Как тъй „изменила“? — прекъсна я Гуля, като наостри уши.
„Нима и тука са забелязали?“ — помисли си тя.
— Изменила си се, станала си по-добра — обясни Муся, като се усмихна. — Кой знае, навярно защото си пораснала. Започнала си истински да работиш над себе си, да се отнасяш по-съзнателно… И изобщо ние смятаме, че си напълно достойна за комсомола.
Гуля се пообърка и зарадва.
„Тъкмо това ми трябва, именно това ми трябва!“ — помисли тя и поривисто скочи от мястото си.
— Ти така започна — каза тя, — че аз си помислих кой знае какво ужасно нещо съм направила. Мусенка, та това е голямо щастие за мене! Ти не можеш да си представиш колко ми е тежко да бъда сама. Ще се постарая да стана истинска комсомолка!
Муся с усмивка гледаше Гуля и мислеше: „Интересен характер — буен, горещ, деен. Трябва, трябва сериозно да й се помогне. Добра комсомолка ще стане от нея!“.
В коридора весело и звънко задрънка звънецът.
— Та това е засега — каза Муся, като ставаше. — В началото ние ще направим необходимото, а после ще те проверят в райкома.
— Какво е това, изпит ли? — запита Гуля.
— Да, дори нещо по-важно от изпит — отговори Муся.
Тя си отиде. Класната стая в миг се изпълни с онзи шум, който преди миг бушуваше в коридора.
„Е, какво път — мислеше Гуля, — не ме приеха във военното училище, но затова пък ще ме приемат в комсомола. Само дано издържа този изпит!“
След две седмици Гуля се връщаше в къщи от райкома. Духаше силен февруарски вятър. С вдигнати яки и увити в плетени шалове по тротоарите сновяха засипани със сняг хора. А на Гуля й се струваше, че и на тях им е така весело и радостно, както и на нея.
Като се втурна в къщи, тя едва не събори Фрося на земята.
— Фросенка, къде е мама?
— Няма я в къщи.
— Фросенка, можеш да ме поздравиш — каза Гуля, — аз съм комсомолка. Съвсем истинска!
И тя се хвърли към телефона:
— Мамичко, новина… Не се безпокой — хубава е! Райкомът ме утвърди! Да, да, утвърди ме! Приеха ни, всичко пет души. Беше съвсем не по официалному, а някак си много приятелски. Питаха ме: бих ли могла да проявя силна воля, да направя нещо особено, да замина например някъде далече, ако ме изпратят. Или нещо друго. Изобщо да проявя смелост. Аз казах, че ще се постарая. А сега отивам в басейна… Не, не мога да стоя в къщи сама… Добре, добре, няма да се простудя и няма да се удавя…
Гуля остави слушалката.
— Ах, Фросенка, колко съм радостна, просто съм щастлива! Разбираш ли, приеха ме в комсомола! Ще ми възлагат всякакви задачи, много отговорни. И ако не успея да се справя, ужасно срамно ще ми бъде!
Фрося мълчаливо слушаше, като кимаше с глава, а после избърса очите си с крайчеца на престилката.
— Фросенка, защо плачеш? — изплаши се Гуля.
— Ам’че от радост — каза Фрося. — Толкова млада, а си вече комсомолка!
Гуля се засмя.
— Та затова е и комсомол, за да приема младите. Знаеш ли, Фросенка, днес аз ще скачам като лястовичка!
— Ай, как така? — изплаши се Фрося.
— Ей така! — Гуля разпери ръце. — Не се бой, нищо няма да ми стане!
И като разцелува Фрося, тя изтича навън.
„Днес всички са такива мили, чудесни — мислеше Гуля, като слизаше по стълбата и прескачаше по три стъпала наведнъж. — Съвсем неотдавна преживях такава тъжна вечер, а днес колко е хубаво! Дано поне днес, по случай този хубав ден, успея да скоча като лястовичка!“
Миналия път Олеся бе казала на Гуля, че при нейното скачане се получава не „лястовичка“, а „горобчик“ — врабченце. Крачейки сега по бялата, пухкава от снега улица, Гуля се мъчеше да си представи ясно всяко движение поотделно, което трябваше да направи при този скок.