А след вечеря каза на Фрося:
— Ех, Фросенка, да знаеш само какъв концерт пропуснах… Попей ми ти поне вместо Лемешев!
И Фрося запя своя „козаченько“, но този път без прекъсване.
Чичо Опанас и Надя
Развиделяваше се. Небето беше прозрачно и чисто и на него ясно се очертаваха клонките на акациите.
Колко такива ранни зазорявания вече бе посрещнала Гуля, докато се готвеше за изпитите!
Когато се обливаше със студена вода в банята, Гуля мислеше: „Сега съм комсомолка и ще бъде съвсем позорно, ако не взема изпитите с «отличен». Как ще погледна хората в очите?… Ах, страшно!“.
От студената вода и тревогите Гуля затрепери като в треска. Тя започна бързо да се бърше с хавлиения пешкир.
„Да се трепери като лист на трепетлика, разбира се, е също глупаво. От осемметрова кула скочих — и нищо, оцелях. А на изпит, каквото и да излезе, главата ми ще си остане на раменете. Празна или не, все пак глава…“
Гуля бързо направи няколко гимнастически упражнения, облече се, похапна в кухнята и излезе.
Фрося я изпрати до вратата и дълго стоя на площадката на стълбата и гледа долу през перилата.
По тихите и прохладни улици още нямаше жива душа. Само портиерите с бели престилки метяха тротоарите.
„И пред никого няма да покажа, че съм се изплашила малко — мислеше Гуля, бодро крачейки по улицата. — И такъв израз ще си придам, та никой да не се досети, че отивам на изпит. И все пак, щастливи са тия портиери, че не трябва да държат изпит по физика!…“
И тя хвана бравата на училищната врата.
В дъното на дългия коридор, до малката масичка, подпрял с длани посивелите си старчески бузи, седеше училищният слуга чичо Опанас. Старецът дремеше.
Като чу стъпки, той вдигна глава.
— А, ранно пиле — усмихна се той на Гуля.
— Здравей, мили чичо Опанас — каза Гуля и седна на прозореца. — Какви чудесни дни! А заради тия изпити седиш и се обливаш в пот в душната стая. Тъкмо за Днепър е сега…
Старецът кимна с глава.
— Нищо. Много още таквиз дни ще има. Днепър нийде няма да избяга.
Гуля се бе сприятелила с чичо Опанас. Тя му носеше от къщи тютюнец и пишеше под негова диктовка писма до внука му в Полтава. Но не затова я обичаше и уважаваше старецът, а защото тя беше „разумна девойчица“. Захване ли някоя работа, за нищо на света няма да я изостави.
Чичо Опанас вече четиридесет години работеше в това училище и училищният живот, с всичките му радости и неуредици, бе заменил неговия дом и семейство. Той пазеше училищните карти, държеше ключовете от всички кабинети и особено много обичаше да присъства в кабинета по физика, когато преподавателят правеше опити. Случваше се понякога нещо да не върви в опита на преподавателя. И тогава на помощ идваше чичо Опанас. Той уверено вземаше със своите старчески, треперещи ръце апарата, въртеше го пред очите си и в края на краищата почти винаги намираше причината на неуспеха.
— Ей тукичка ще позавъртим, за да прилегне добре, и всичко ще се оправи, Николай Петрович. Ето, виждате ли?
И всичко се оправяше: гореше, кипеше, искреше и клокочеше както трябва.
— Чичо Опанас — каза Гуля, като сложи ръка на рамото му, — отдавна исках да ви попитам нещо. Каква е тази работа? Вие никога не сте учили физика, а понякога правите опитите по-добре и от самия Николай Петрович.
— Ам’че как? — спокойно отговори чичо Опанас, завивайки цигара с хартийка. — Той е теорехтик, пък аз съм прахтетик. Разбра ли?
— Ехе! — каза Гуля, скривайки усмивката си. — Ами кажи ми, чичо Опанас, много ли строго изпитва Николай Петрович? Аз още нито веднъж не съм се явявала при него.
— Па ще видиш — загадъчно каза чичо Опанас и лукаво погледна Гуля.
Гуля тревожно въздъхна и скочи от прозореца.
„Дано по-скоро да почне!“ — мислеше тя, като се разхождаше по коридора.
Хлопна се входната врата. Към Гуля бързо идеше Надя. Тя беше пременена както преди, но косите й бяха набързо сресани, а дантелената й якичка се беше подгънала навътре.
— Загинах си… — пошепна Надя като умираща. — Ще пропадна — ще видиш, че ще пропадна!
И тя се зае бързо да прелиства изпокъсания и изпонашарен от край до край учебник по физика…
— Не ми върви, разбираш ли, през всичкото време… ужасни предзнаменования… Котка ми пресече път… Нито един гърбав не срещнах… Като напук! Синята ми рокля, която винаги ми носеше щастие, сега е на пране! А отгоре на това и баба!… Тъй я молих да си потопи пръста в мастило, а тя — не, та не!