— Баба ти? В мастило? Това пък защо?
— Как защо?! Не знаеш ли? — учуди се Надя. — Това е чудесен знак. Ако някой в къщи държи пръста си в мастило, докато ти държиш изпит, непременно ще го издържиш с „отличен“. В краен случай — с „добър“.
Гуля се разсмя с глас и от това изведнъж й стана по-леко и спокойно.
— Горката ти баба! — каза тя. — Че да беше я помолила и да се окъпе в мастило!
— На тебе всичко ти е смешно! Нека те скъсат, че да видим дали ще се смееш! — обидено каза Надя и отиде при другия прозорец, където се бе събрала вече цяла група ученици.
Едва Надя се приближи до тях, и цялата компания се размърда, задърдори, завика.
Чичо Опанас намръщено изгледа децата изпод вежди. После взе в ръце звънеца. И без да каже нито дума, така яростно издрънка до самите тях, че те се стреснаха и се заоглеждаха встрани.
— Гулка! — закрещя Надя. — Ще ми подсказваш ли? Моля ти се!
Чичо Опанас хвърли на Надя поглед, пълен с презрение, и отново заби звънеца с всички сили.
Децата се разбягаха по класните стаи. От учителската стая излязоха цяла върволица учители — познати и непознати. Разговаряйки тихо, те минаваха по опустелия коридор. Вратите на класните стаи една след друга се затвориха. Изпитите започнаха.
Стрелките на кръглия стенен часовник в коридора се приближаваха вече към дванадесет. А в притихналите класни стаи все още се решаваше съдбата на учениците: кой ще премине и кой ще остане. Зад стъклените матови врати цареше оная напрегната, тържествена тишина, която винаги съществува по време на изпити.
По коридора се разхождаше само чичо Опанас.
Но ето че вратата на девети „б“ клас неочаквано се разтвори и в коридора се изсипа тълпа ученици и ученички. Развълнувани, още не успокоили се от тревожното възбуждение, те се надпреварваха да си разправят един на друг и на чичо Опанас кой как е „изкарал“ или защо са го „скъсали“.
В празната класна стая на последния чин седяха Надя и Гуля. Надя бършеше с напарфюмираната си и измокрена от сълзи кърпичка очите и носа си. Гуля й говореше:
— Хайде, стига, престани. Ще се заловиш, както трябва, и наесен ще вземеш изпита. През лятото много работа може да се свърши.
— През лятото? — изхълца Надя. — През лятото с физика да се занимавам?
И тя зарида още по-силно.
— Аз ще ти помогна! — каза Гуля.
— Ще помогнеш! — въздъхна Надя. — Дотрябвало ти е да се занимаваш с тая скука, когато имаш „отличен“!
В стаята влезе чичо Опанас с парцал в ръка. Той избърса дъската, на която още имаше някакви формули, отвори прозорците на стаята, постави на място учителския стол.
После погледна разплаканата Надя и каза съчувствено и в същото време укорно.
— Ето докъде доведе хвизиката момичето!
Надолу по течението
Най-трудният изпит бе вече минал и Гуля си разреши една вечер да не учи и да си отпочине.
Следобед тя отиде на Днепър.
Като получи на водната станция спортна лодка, Гуля се отблъсна от брега, седна по-удобно и хвана греблото.
„Ще карам надолу по течението — реши тя, — по-лесно ще е за гребане.“ И като се опираше леко на греблото, Гуля тръгна. Зад лодката остана къдрава следа. Острите връхчета на тополите се залюляха във водата. Лодката леко заплава.
Зелените брегове бързо бягаха назад. Пясъчният плаж до самия бряг изглеждаше сега като тясна жълта ивичка. Сега вече се дишаше по-леко и свободно.
„Цял живот бих гледала Днепър — мислеше Гуля, — няма нищо по-хубаво на света от него.“
Тя се обърна назад. Градът се губеше пред вечерната мъгла.
„Охо, колко далече съм отишла! Два километра, може и повече. Не е ли време да се връщам?“
Гуля наблегна греблото, за да обърне, но течението се противеше. То отново постави лодката с гръб към града и я понесе нататък, надолу по Днепър.
Гуля напрегна всички сили. Лодката не се поддаваше. Тя се носеше все по-надолу и по-надолу, там, където искаше реката.
От силното напрежение и от това, че Гуля отдавна не бе гребала, заболяха я раменете, ръцете и гърбът.
„Глупачка! Ама че съм глупачка! — ругаеше се сама Гуля. — Къде съм тръгнала толкова късно! Току-виж, ме завлякла чак до устието, ако само не ме преобърне.“
Днепър забушува. Надвечер ветрецът ставаше все по-силен и по-упорит. Помощ нямаше откъде да се чака. А тъмнината ставаше все по-гъста.