Прехапала устни, Гуля с все сила се бореше с Днепър. Ту тя го надвиваше, ту той вземаше връх.
„Не — помисли Гуля, — нищо няма да излезе от това — ръцете ми вече и греблото не могат да държат. Трябва да си почина!“
И като остави греблото, тя престана да се бори с реката. На Днепър като че ли това му и трябваше. Леко полюлявайки я, той понесе лодката с Гуля натам, накъдето носи всичко, попаднало във водите му — надолу и надолу.
„Нищо, нищо, няма да ме отнесеш далече! — казваше си Гуля. — Ще си отпочина малко и тогава пак ще се поборим!“
И като си спомни онази позната и любима през детството си песен, тя запя:
От тия красиви и смели думи, а може би и от звука на своя толкова млад и звънлив глас, тя се поуспокои.
След няколко минути почувства, че ръцете й си поотпочинаха и плещите й се изправиха. Тя отново се залови за греблото и, без да бърза, равномерно, както я бяха учили в Артек, заработи с двете лопатовидни гребла.
— Лява, греби, дясна, назад! — командваше си сама тя. — Лява, греби!
И лодката най-после се подчини: тя тежко се извърна с кърмата надолу, с нос към града и като се гмуркаше във всяка вълна, започна бавно да се приближава — метър след метър — към Киевското пристанище.
— пееше Гуля.
Когато пристигна на станцията, беше се вече съвсем стъмнило. Приемайки от нея лодката, старият лодкар дълго й се кара:
— Последна идеш! Заради вас ще трябва да спя тука, а?
— Извинявайте, дядко — отговори Гуля, — аз самата не исках да отивам толкова далече, но течението ме отнесе.
Гуля стигна до къщи едва жива от умора. Сякаш никога досега не се бе чувствала така разбита. Фрося я съжали и й донесе вечерята в леглото.
— Разбираш ли, Фросенка — казваше Гуля, като лапаше с голям апетит вишневите сладки, от които капеше сок, — отидох днес дяволски далеч, разбираш ли, без всякаква тренировка…
— Ай-ай-ай, без тренировка!… — заклати съчувствено глава Фрося.
— Там е работата я! Едва не ме отвлече, разбираш ли! Но това ще ми бъде за урок, ще видиш! Като свърша изпитите, всеки ден ще греба, за да придобия сръчност. Целия Днепър от горе до долу и от долу до горе ще премина!
— Ох, тежко и горко! — само въздъхна Фрося.
— Да, да, целия Днепър! Само че сега ще бъда по-умна. Докато имаш много сили, карай нагоре по течението, а като се умориш, може и надолу!…
На другата сутрин Гуля отиде при Надя да вземе от нея сборника със задачи. Предстоеше й нов изпит — геометрия. Надя я нямаше в къщи. Баба й, слабичка, чистичка (същата оная, която бе отказала да държи пръста си в мастило), убеди Гуля да почака, докато Надя си дойде.
На масата за ядене бе сложена с разперени ръкави синя лятна рокля (навярно същата оная — която носи „щастие“). Бабата гладеше диплите й.
— Не знам какво да правя с нея — казваше тя, като опитваше с пръст горещата ютия. — Съвсем през просото я кара моята Надюша! Няма да вземе да се опере, оглади. Само една грижа има — да се премени, да се разходи. Коза, и това си е!
Ютията със сърдито съскане се задвижи назад-напред по влажния син плат.
— А вчера съвсем ме разстрои — продължаваше бабата. — „Аз, казва, по геометрия няма да се явявам. И изобщо по нищо вече няма да се явявам.“ — „Как така няма да се явяваш?!“ — казвам. — „Ще помоля, казва, да го отложат за наесен. Наесен заедно с физиката ще издържа и геометрията. Все едно, казва, лятото ми пропадна!“
Бабата наблегна ютията и синият плат под нажеженото желязо побледня. Ютията се разпалваше и все повече освирепяваше, сякаш и тя като бабата се ядосваше на Надя.
— Всички изпити за наесен? — учуди се Гуля. — Та тя в никой случай няма да ги издържи.
— И аз същото казвам, няма да ги издържи — въздъхна бабата. — Разплака ме вчера. — Старицата размаха във въздуха ютията, за да я поизстуди малко. — В гроба ще ме закара тази хаймана!
И като избърса сълзите си, старицата за последен път прекара ютията по синята тъкан и сложи светещата от чистота рокля върху дантелената покривка на леглото.
Във вестибюла се чу щракане на ключ.
— Ето я и нея, безсъвестницата — каза бабата. — И жал ми е за нея: сираче е, расте без майка; баща й е постоянно в командировки, а тя прави каквото си иска…