Духовата музика свиреше на брега някакъв весел марш. И колкото по-високо се изкачваше Гуля, толкова по-тревожно и заедно с това радостно ставаше на душата й.
Състезанията за скок бяха вече към края си. Гуля трябваше да скача последна.
Още не бяха стихнали ръкоплясканията, предизвикани от скока на предпоследния плувец, когато Гуля вече се изкачи на самия връх и се спря по средата на дъсчената платформа. Осемметровата площадка бе останала далече долу.
Гуля си спомни какъв страх изпитваше, когато трябваше да скочи за първи път от такава височина — в деня, когато я приеха в комсомола.
Тя постоя няколко секунди и щеше вече да се засили, но в тази минута някъде съвсем наблизо проточено и пронизително изсвири параход. Цялата кула трепна и се залюля като върха на високо дърво, полюшнато от вятъра. Гуля едва се задържа на краката си. Кулата се тресеше. Но ето че параходът отмина и вълнението на реката започна да се успокоява. Кулата отново се спря на мястото си.
Гуля погледна надолу. През време на тренировката тя вече бе свикнала с тази височина, но тогава долу се зеленееше само брегът, нямаше ги тия хиляди, устремени в нея очи. Сърцето й така силно заби, че чак дишането й спря. Предстоеше й сложен скок — с едно салто и половина напред.
„Боя ли се? — помисли Гуля. — Не, не се боя!“
Тя даде тласък на тялото си, сви се на топка във въздуха и като обгърна с ръце коленете си, полетя.
Във въздуха тя се преобърна, изпъна се като пружина и съвършено безшумно и без пръски се гмурна във водата.
На Гуля й се стори, че лети цяла вечност.
А когато отново се показа над водата и заплува към стълбата, оглуши я пляскането на хиляди ръце. Хората тя не виждаше. Струваше й се, че ръкопляска целият бряг, целият Днепър.
Гуля се обърна към журито и видя няколко високо издигнати табла. На всяко табло блестеше яркочервена цифра „9“. Това бе най-високата оценка, която се даваше за скок на днешното състезание.
От стадиона тя се връщаше в къщи късно вечерта. Вървеше, както винаги, със своята вярна приятелка — Мира.
— Върви ти на тебе, Гуля — каза Мира, като й стискаше ръката, — всичко ти се удава на този свят.
— Не, не че ми върви — каза Гуля, като помисли, — а просто старая се всичко да получа. Според мене, всеки сам прави да му върви. И аз също сама правя да ми върви.
— Аз имам голяма вяра в тебе — каза сериозно Мира.
А на сутринта тя дотича при Гуля радостна и развълнувана.
— Гулка, твоят портрет е отпечатан в „Съветска Украйна“!
И тя подаде на Гуля новия брой на вестника.
Гуля беше фотографирана в цял ръст, в бански костюм.
Под снимката бе написано на украински език:
Най-добрата скачачка при водната станция „Вимпел“ — Гуля Корольова
— Как ти харесва това „най-добрата скачачка“? — запита Мира.
Гуля погледна снимката.
— Я гледай ти! Фотографирали ме! И то в цял ръст! Само че не съм във фокус.
— Не придиряй толкова! — каза Мира. — Тъкмо във фокуса си. Закачи портрета на стената.
— Само това липсваше! По-добре да го изпратя на татко. Знам, че ще му стане приятно. А сега ще изпратя на родителите и по една телеграма. Нали тяхната единствена дъщеря е преминала в десети клас и в общоградските състезания е победителка! Не всеки ден се случва това!
И момичетата тръгнаха към пощата. Седнала до масата, Гуля написа две телеграми с еднакво съдържание — в Сочи и в Москва:
Изпитите взех състезанието също главата цяла не се простудих не се удавих целувам
И се подписа: „Десетокласница“.
Като подаде телеграмите, Гуля почувства, че от тази минута за нея започва почивката.
Надя отново променя решението си
— Гулка, пак идва раздавачът! На, дръж писмо — каза Фрося, когато Гуля се върна в къщи.
И тя подаде на Гуля един малък и здраво натъпкан плик. Върху него с разкривен, съвсем детски почерк бе написано: „Лично за Гуля“.
Писмото беше от Надя.
Скъпа Гуля — пишеше тя, — да не си помислиш, че съм полудяла или че имам 40 градуса температура. Реших да не държа изпити и да повторя класа.
Впрочем още не съм решила окончателно. Искам по-напред да се посъветвам с тебе. Нали ти си ми единствената приятелка и освен тебе аз никого, никого нямам. Да говоря за това с баба не мога. Пък и изобщо аз вече четвърти ден не приказвам с нея. Тя, разбира се, ще помисли, че съм просто мързелана и не искам да се занимавам през лятото. С нея твърде много вече сме приказвали за моите нещастни изпити. А да й кажа, че аз сама, по собствено желание съм решила да остана, за това и дума да не става. Представям си каква врява ще се вдигне в къщи!!! По-добре е да й кажа това наесен, когато вече ще бъде късно…