Тука през цялото време скучая. Тук, на вилата, е много лошо. Местността е ужасна. Не зная какво хубаво намират летовниците в тукашната гора и рекичка. Нищо особено в тях няма. Времето наистина е чудесно, но горещината е непоносима. Само надвечер е по-хубаво, когато на небето има звезди и наоколо е мъртва тишина. Знаеш ли, Гуля, от скука почнах дори стихове да пиша — имам и рима. Прочети ги и ми пиши мнението си.
Посвещава се на Гуля К.
Това е истина, Гуля. Аз тук наистина съм съвсем сама (като не се смята, разбира се, баба). Ужасна мъка. Никакви познати. Наоколо някакви си курортисти с мънички дечица. Даже и нова рокля да облечеш — няма за какво. Татко идва само през почивните дни. А баба се грижи само за едно: за храната. Като че на този свят няма никакви умствени интереси. Тука, на вилата, решително няма какво да се прави.
Ако не е блузката, която започнах тука да си плета, бих умряла от скука. (Това ще бъде съвсем чуждестранен джемпър. Червен триъгълник, син триъгълник, а ръкавите червени със сини маншети. Много хубав става! Като ми омръзне да плета, аз пъхвам незабелязано джемпъра в ръцете на баба. Тя мърмори малко, но плете.)
Знаеш ли, Гуля, аз мисля, че оставането ми за втора година в девети клас изобщо има смисъл, тъй като и бездруго няма да издържа изпитите. Освен това ще ми бъде по-лесно за учене и ще ми остава време за четене. Ще прочета всички класици и нещо научно. Пиши ми как живееш. Щастлива ли си, чувам, че от кула скачаш, рекорди постигаш — а не като мен, нещастната, която трябва да кисне в тая вила.
Тук имаме твърде много цветя. Вечер миришат чудно хубаво, само да не са тия комари…
Чакам отговора ти, както славеят лятото…
Целувам те силно.
Твоя любеща те приятелка
Като прочете писмото, Гуля се разсмя с глас.
„Ама тая Надя! — помисли тя. — «Оставането ми за втора година изобщо има смисъл.» И нека остане, много й здраве. Трябва да покажа писмото на Мира — ех, че смях ще падне!“
Гуля позвъни по телефона на Мира.
— Ела, моля ти се. По бърза работа.
Не мина и половин час, и Мира се яви.
Гуля я настани на дивана и й даде Надиното писмо.
Мира поднесе листчето до самите си очи. Отначало тя четеше мълчаливо, сериозно, с леко смръщени вежди и изведнъж се тръшна на дивана, задъхвайки се от смях.
— Знаеш ли какво? — каза тя, като бършеше сълзите си. — Според мене, по-умна от твоята Надя няма никъде по света. Разбира се, като не може да премине в десети клас, за нея наистина е най-добре да остане в девети. Е, какво ще й отговориш? Нали тя чака писмото, „както славеят лятото“…
— Тъй ще й отговоря: „Не си мъчи душичката — падай на дъното! Щом не можеш да преминеш, оставай!“.
— Ами за стиховете какво ще й напишеш?
— Ще я посъветвам да чете класиците, за да знае чии стихове краде. Измъкнала е ред от Пушкин, а казва — от Лермонтов!…
Гуля се видя с Надя чак през есента, когато вече бяха започнали занятията. Те се срещнаха в коридора на училището през голямото междучасие. Надя благоразумно бе останала втора година и сега те учеха в различни класове.
— Корольова — каза тя сухо на Гуля, — трябва да говоря с тебе… Насаме!
— Хайде да отидем до прозорчето — предложи Гуля. — Там ще сме насаме.
Те седнаха на прозореца. Надя мълчеше.
— Е? — попита Гуля.
— Нима не разбираш сама?… — каза Надя.
— Май че не.
— В такъв случай няма какво да приказваме повече! — каза Надя натъртено и се обърна настрана.