— Стига си разигравала комедии, Надя! Щом искаш да ми казваш нещо, казвай!
Надя рязко се обърна към Гуля.
— Без комедии? Хубаво! Ти не можеш да бъдеш истинска приятелка! Никога, никога не съм мислила, че нашето приятелство може така да свърши. Представете си, моля ви се! Тя в десети клас, а аз — в девети… Какви общи интереси можем да имаме ние? Ти през целите междучасия ходиш ту с Холодова, ту с Аганян, ту с Шурка Жукова, а на мене — нула внимание… Като че ли съм умряла! Та дори и на покойниците приятелите носят цветя на гроба им…
Очите на Надя се напълниха със сълзи.
— Аз винаги съм смятала, че приятелството си е приятелство. Ти може да си на Северния полюс, а аз на Южния, но приятелството все пак си остава. А какво ни дели сега? Само една стена!
— Не — каза Гуля сериозно и тихо. — Не само една стена.
— А колко, две ли?
— Повече. Слушай, Надя, ето цели десет минути вече ние седим на прозореца и нямаме за какво да говорим. До нищо не сме дошли… Холодова, Аганян, Северният полюс, Южният — що за глупости! Не сме вече малки деца, та да си играем заедно на пясъка. А почти възрастни хора. И няма защо да преливаме от пусто в празно. Не, не е истина това, което казваш ти; аз мога да бъда добра приятелка!…
— С оная, твоята черна Мира ли?
— Да, с Мира! Аз я обичам и се разбираме с нея.
— Само за това, че те обожава. „Гулка, ти си талант!“ „Гулка, ти си гений!“ А на тебе това ти и трябва. Не обичаш да ти се казва истината. А пък аз съм такава: каквото мисля, това и говоря направо в очите!… Може би е грубо това, което ей сега ти казах…
— Не грубо, а глупаво, щом като е стигнало дотам! — каза Гуля, слизайки от прозореца. — Не искам повече да се обяснявам с тебе.
— Целуни своята Гарбел-Фарбел и й предай много здраве от мене! — извика Надя след нея.
Гуля я изгледа през рамо и само се усмихна.
— Гледай, ти си просто гений, Надежда — каза тя. — Истински гений!
След два дни Гуля получи по пощата писмо.
„Гуля! — пишеше Надя. — През тия две нощи аз много мислих. Необходимо е още веднъж да се срещнем и да си поприказваме насаме. Утре през голямото междучасие ще те чакам на голямата стълба. Ти не знаеш колко много се измъчвам. Твоя вярна и любеща те Надежда“.
Долу имаше написано допълнително: „Само че, моля те, не показвай това писмо на Мира Г. Тя няма да те пусне… И изобщо не се доверявай на нея! Ако знаеше всичко за нея…“
Писмото беше глупаво и неприятно, но Гуля все пак реши да излезе на стълбата. Някак си неудобно й бе да откаже разговор с бившата си приятелка.
Веднага щом удари звънецът, тя излезе на площадката на стълбата и се огледа. Никой нямаше. Гуля слезе по-надолу и видя Надя, заобиколена от няколко момичета от нейния клас.
Надя седеше на стъпалото без обувки, по чорапи, а момичетата разглеждаха новите й пантофки, лачени и с някакви особени пискюлчета.
— Вижте, вижте — казваше Надя с увлечение. — Този лак в никакъв случай няма да се напука, ако щеш, даже и по вода да ходиш. А токчетата са като чашки!
Момичетата разглеждаха пантофките, а Надя продължаваше:
— Истинска прелест, нали? Татко от командировката си ми ги донесе. Хайде, дайте ми обувките, че горе ме чакат.
Но горе вече никой не я чакаше. Гуля отдавна се бе върнала в коридора, за да не пречи на Надя да показва новите си обувки и да преживява своите стари огорчения.
Хубаво е да се живее!
Това беше последната учебна година.
Октомври вече свършваше, но слънцето все още грееше както през лятото. Като че ли лятото нарочно бе забавило заминаването си, за да успеят хората да се нагледат на спокойното синьо небе, на бронзовокафявите, сякаш изрязани от пресована кожа дъбови листа.
Хората в трамваите носеха от околностите на града цели букети от пъстри есенни клончета, тротоарите бяха обсипани също като със златни монети от листата на липите и брезите. Между страниците на книгите и тетрадките на учениците лежаха аленочервени лапи на кленови листа.
По това време комсомолците се готвеха за своята тържествена вечер в Оперния театър.
В градския комитет на комсомола казаха на Гуля:
— Ти си артистка. Ще рецитираш стихове. Избери само каквото ти хареса.
— Та аз не съм драматична артистка — смути се Гуля. — Само във филми съм участвала, и то тъй отдавна! Но да декламирам, при това на голямата сцена в Оперния, по никой начин не се решавам.