— Хубаво, хубаво, събери смелост!
И Гуля отново трябваше да събере смелост.
Тя дълго прелиства страниците на любимите си поети и все не можеше да избере стихове. Ту й се искаше да чете „Кинжал“ от Лермонтов, ту откъс от „Руски жени“ на Некрасов, ту „На Куликовата нива“ от Блок. В края на краищата тя не избра нито едното, нито другото, нито третото, а поемата на Маяковски „Хорошо“.
— повтаряше тя с пълен глас, като се разхождаше из стаята и внезапно се спираше с гордо вдигната глава.
Гуля вдигаше ръка, а от кухнята надзърташе изплашеното лице на Фрося.
— Нищо, нищо, Фросенка — казваше Гуля, — стихове уча.
Фрося удовлетворено кимваше с глава и се скриваше зад вратата.
Вечер Гуля тичаше у Мирини да види как вървят нейните работи — Мира също трябваше да свири на концерта в Оперния театър.
— Нищо не излиза! — казваше с отчаяние Мира. — Ръцете ми не ме слушат, просто не ме слушат. Ще се проваля на този концерт. И целия концерт ще проваля.
— Не, за тебе не ме е страх — казваше Гуля, — но знаеш ли кой ще се провали? Аз!
— Не, това с тебе не се случва.
— Та я си помисли, Мира! За последен път съм рецитирала от сцена, когато бях още на дванайсет години — на един пионерски сбор. Пак от Маяковски „Кем быть“. От тогава досега не ми се е случвало…
— И все едно, няма да се провалиш — казваше Мира. — Знам те аз!
Този разговор се повтаряше едва ли не всеки ден до самия концерт. А когато Гуля и Мира дойдоха в Оперния театър половин час преди започване на тържественото събрание и надзърнаха иззад кулисите в огромната празна зала, на душите им стана още по-тревожно.
— Ох! Като че ли в студена вода влизам! — пришепна Мира.
— А на мене ми е горещо — каза Гуля.
— Е, стопли ми тогава ръцете. Съвсем са вкочанясали. Кой знае как ще свиря!
Гуля се зае да разтрива студените пръсти на Мира.
А между това огромната зала постепенно се изпълни с хора. Заговориха на различни гласове цигулките, флейтите и контрабасите от оркестъра. Разпоредителите оправиха червената покривка на масата. А след това изведнъж всичко утихна. Завесата трепна, вдигна се и тържествената част на вечерта започна.
Гуля и Мира стояха зад кулисите. Думите от сцената се чуваха тук някак странно: глухо, макар и отблизо. Аплодисментите идваха отдолу като морски шум.
Твърдите, уверени гласове на ораторите успокоиха Гуля. Тя стисна здраво ръката на Мира и й пришепна:
— Всичко ще мине добре. Ще видиш!
Сега вече тя се тревожеше повече за Мира, такава мъничка в тази огромна зала, отколкото за себе си.
През антракта Гуля изтича за минутка до огледалото. От дълбочината на стъклото я гледаше почти голяма вече русокоса девойка в черна копринена рокля с бяла дантелена якичка. Лице малко широчко, със закръглена и твърда брадичка, със спокойни и нежни устни и настойчив втренчен поглед.
„Не, аз наистина няма да се проваля!“ — помисли си тя.
А на сцената вече бяха изтеглили рояла, бяха вдигнали блестящия капак и в него като в черно огледало заиграха светлинките на полилея.
Мира пребледня и погледна Гуля като давеща се.
— Менделсон! — тържествено възкликна на естрадата комсомолецът Миша, сякаш извикваше на сцената самия Менделсон. — „Рондо капричиозо“!
Вместо Менделсон на естрадата боязливо излезе слабичко момиче с черни плитки, прибрани на венец около главата, в синя кадифена рокля.
— Ученичка от Киевската консерватория Мира Гарбел! — представи я на публиката Миша и си отиде зад кулисите с такъв вид, като че най-важната работа вече бе свършена.
Мира седеше пред рояла и гледаше клавишите.
„Защо не започва? — помисли Гуля със страх. — Дали не е забравила от вълнение всичко?“
Но в същия миг Мира се поклати на стола си, решително вдигна ръце и ги отпусна върху клавишите.
В залата се раздадоха първите плахи и тихи звуци.
„Изглежда, така и трябва да бъде в началото — тихо“ — помисли Гуля, като се успокояваше, и сърдито изгледа един дебел човек от първите редове, който тъй не навреме се закашля.
Мира свиреше все по-уверено. Във всеки звук се чувстваше, че тя бе овладяла себе си, инструмента, слушателите.