До Гуля зад кулисите стояха двама души: мъж с артистична външност и красива възрастна жена.
— Поздравявам ви — каза шепнешком мъжът, — тя е истинска, почти завършена артистка.
Гуля се досети, че жената с разкошните прошарени коси е Мирината професорка.
„Чакай, чакай да чуя, какво още ще кажат?“
Гуля се премести по-близо до тях.
— Чудесно дарование — каза шепнешком на съседа си жената професор, — свежо, тънко. И тъй умело работи!…
Гуля сега с особено умиление гледаше приятелката си, която тъй малко й бе говорила за своите успехи и тъй високо ценеше всеки успех на Гуля.
„Милото ми момиче! — мислеше тя. — Как хубаво, как простичко се държи на сцената! Човек може да помисли, че сто пъти вече е излизала тука, в Оперния театър… А как се вълнуваше! Истинският талант е винаги скромен.“
Всичко това Гуля не успя да каже на Мира. Едва отшумяха аплодисментите и щастливо възбудената Мира се показа зад кулисите, от сцената прокънтя веселият глас на Миша:
— Владимир Маяковски — „Хорошо“, рецитира Гуля Корольова.
— Ами ако лошо го рецитира? — прошепна му, като минаваше край него Гуля, и лека като перце, изтича на сцената.
— Я гледай! Пък се и шегува! — каза след нея Миша.
А на високата голяма сцена вече звучаха ония същите думи, които Фрося през последната седмица всеки ден слушаше:
Слушателите някак изведнъж повярваха и на Маяковски, и на Гуля. Така убедително звучаха в устата на това здраво, стройно момиче простичките звънки слова:
Гуля чувстваше, че всички я разбират, съгласни са с нея и неволно повтарят в себе си стиховете, които тя праща от сцената. И от това нейният глас ставаше все по-свободен, по-силен, по-богат:
Гуля свърши.
— Това се казва ръкопляскане! — каза й Мира, посрещайки я зад кулисите. — Чуй само как ти ръкопляскат!
— Ръкопляскат не на мене, а на Маяковски — каза Гуля. — Но виж, когато ръкопляскаха на тебе, то беше наистина за тебе.
— А може би на Менделсон?
— Е, отчасти и на Менделсон! — засмя се Гуля.
И с облекчени души, те изтичаха в салона да гледат как другите участници в концерта ще преживяват тревогите, които самите те току-що бяха преживели.
Какви да станем?
Отново е лято — щедро, гостоприемно, ласкаво. Гуля вече бе издържала и последните си изпити и съвипускниците задружно отпразнуваха завършването на училището.
Сега пред всички довчерашни ученици напълно сериозно застана въпросът: какви да станем?
Гуля бе привикнала за всичко да се съветва с Мира. И без да чака нейното завръщане от курорта, тя сама отиде при нея, за да помислят заедно и разсъдят.
Напечените през деня борови клонки миришеха на смола. Гуля пристигна с влака в шест часа. Слънцето клонеше вече към залез и лягаше на широки ивици върху постланата с игли земя и по червеникавите стебла на бориките.
Мира видя Гуля от кухнята, където се приготвяше вечерята. С радостен вик: „Гулка пристигна!“ тя се подаде от прозореца, размахвайки кухненския нож.
— Ти май че искаш да ме заколиш, а? — каза Гуля, като се смееше.
Тя се втурна в кухнята и веднага се зае да помага в готвенето.
— Мира, дай ми престилка — каза тя.
И като запретна ръкави и сложи престилката, Гуля се залови за работа — обели цяла паница картофи, а после се зае да кълца на дъската цвекло и моркови.
Мирината майка ласкаво поглеждаше Гуля и се любуваше на веселата й къщовност, с която тя шеташе в тяхната кухня.
— Твоята Гуля е цяла прелест! — каза тя на дъщеря си, когато Гуля грабна кофата и изтича за вода.
— Аз какво ти казвах? — с гордост отговори Мира.
— Ами къде да сложим нашата гостенка да спи? — попита Мирината майка, когато Гуля се върна от рекичката.
— Не се безпокойте за мене — каза тя. — Аз вече си избрах място: вие имате тука чудесна таванска стаичка.