— Но там няма върху какво да се спи.
— Ние с Мира ще донесем сено. Ще станем още в тъмни зори и хайде да се къпем. Нали, Мирочка? Какво повече е нужно на човек?
Мира се съгласи с Гуля, че нищо повече не е нужно на човек.
През нощта на тавана, легнали върху наръч прясно сено, от което лъхаше на пелин и мента, момичетата водиха дълъг и сериозен разговор.
— Знаеш ли какво ми дойде на ум? — каза Гуля. — Аз искам да постъпя в Хидромелиоративния институт. Ще го завърша и ще отида някъде в пустинята: ще прокарвам канали, ще се боря с пясъците…
— В пустинята? Ама че пустинница! Та ти не можеш да живееш без хора! Не, това съвсем не е за тебе.
— За мене е! — твърдо каза Гуля. — Неправилна представа имат за пустините, Мира. Разправяше ми един момък, който неотдавна се е върнал от експедиция, че там кипи чудесна работа. Той много ме убеждава да отида в този институт.
— Е, нека те убеждава! Ти не го слушай. Пустиня — това е такова мъртвило! И после, ти тъй много обичаш водата, плаването, гребането, а в пустинята има толкова вода, колкото в някоя си походна бутилка или манерка…
— Там е работата, че на пустинята трябва да се даде вода — прекъсна я Гуля. — И тогава тя цялата ще се раззеленее, ще се превърне в градина. И това може да се направи просто пред очите ти, под твоите ръце. Не, аз искам да ида в пустинята!
— Ами театърът, киното? Аз винаги съм мислила, че ти ще постъпиш в театралната школа. А сега изведнъж — някакъв си хидро… мидро… дето не можеш и да го изговориш.
— Отначало аз наистина исках да отида в театралната школа. Но, знаеш ли, ако бях истинска, родена артистка, не бих и помислила дори за нищо друго освен за сцената. А аз имам хиляди желания. И най-много от всичко ми се иска да участвам в някаква трудна, сериозна работа, иска ми се да се боря, да срещам разни хора, да пътувам и да ходя по нашата страна.
— Ти, Гуля, страшно много обичаш живота. Ето къде е работата!
— Да, вярно е, обичам живота. Струва ми се, и три живота да ми дадат, пак ще ми бъде малко — ще поискам четвърти. А когато има само един живот, човек просто не знае с какво да започне… И това искам, и онова — и от всичко с пълна мяра!
— Ненаситна си — каза Мира.
— Аха!
Гуля тихо се засмя в тъмнината.
— Вярно, Мирочка, вярно, гълъбчето ми, аз съм ненаситна. Но не мисли, че не съм и щедра. На мене много ми е нужно — но и за нищо не ми е жал. Струва ми се, че за някакво голямо дело аз и живота си бих дала. Не бих се и замислила дори. Вярваш ли ми? Не се хваля.
— Вярвам ти — тихо каза Мира. — Именно това обичам аз в тебе. Само че някак си винаги се страхувам за тебе.
— Че защо пък?
Гуля намери в тъмнината Мирината ръка с тънки, крехки и в същото време силни пръсти, и я погали.
— Не се бой, Мирушка. Всичко ще бъде чудесно. Пред нас е прекрасен живот. Не току-така сме се родили в такова време и в такава страна.
През малкото таванско прозорче надзърна луната и покри също като със сняг рехавото и пухкаво сено.
Момичетата неволно вдигнаха глави.
— Колко е хубаво — казаха и двете изведнъж.
И те се засмяха от това съвпадение на мислите и думите.
— Хайде да излезем да поскитаме — каза Гуля.
— Тъкмо това исках да ти предложа и аз!
Те пипнешком намериха в сеното пантофите си и като ги обуха на бос крак, предпазливо слязоха в градината.
Тъмното небе беше цялото осеяно със звезди, а луната сякаш бе кацнала на върха на черната топола.
Поставила очилата на очите си и отметнала назад глава, Мира дълго гледа нагоре.
— Виж — каза тя, — това е Касиопея, съзвездие такова… Ако не беше музиката, непременно щях да стана астроном. Но аз имам само един път, не мога да избирам.
— И това е щастие! — каза Гуля.
Мира кимна с глава.
Неволно притихнали, като се вслушваха в звъна на някакви нощни насекоми, те тръгнаха по пътечката, нарязана от лунните ивици и черните сенки на дървета.
— Мира! — внезапно каза тихо Гуля. — Чуваш ли ме?
Мира трепна и извърна към нея побледнялото си от луната лице.
— Какво, Гуленка?
— Не знам как да ти кажа… — започна Гуля, като се намръщи. — Това е много, много сериозно.
Тя въздъхна тежко и счупи клончето, което държеше в ръка.
— Мене ми се струва, разбираш ли, че обичам един човек… Не, не само ми се струва! Тъй го обичам, че ми е и страшно, и весело, и даже болно някак си… Зная си аз, това вече няма да премине. То е завинаги.