С нежно движение на своите леки пръсти Мира погали ръката й.
— Кой е той, Гуленка? — запита тя шепнешком.
Гуля помълча една минута.
— Засега няма да ти кажа. Не ми се сърди. Някак трудно ми е сега да назова името му. Разбираш ли ме? Та нали затова досега сме знаели само аз и той. И жал ми е още да се разделя съвсем със своята тайна… По-добре ще го доведа някога при тебе. Ти навярно веднага ще разбереш, че е той. Само че, моля ти се, престори се, че не си го познала. А сега не ме питай повече за нищо. Съгласна ли си?
— Както искаш — каза Мира. — Аз тъй се радвам за тебе, тъй се радвам…
Те дълго още ходиха по лунните пътечки, по блестящата от роса трева, щастливи и благодарни една на друга.
Мира се чувстваше горда, че именно на нея първа е доверена тази тъй мила, тъй скъпоценна тайна.
А Гуля мислеше, като гледаше отстрана Мира, че няма на света човек с по-добро и по-отзивчиво сърце от нея.
На разсъмване
Ден след ден, месец след месец, изтече още една година. Настъпи юни на четиридесет и първа.
Нощем валяха топли проливни дъждове. Денем ярко синееше небето. Миришеше на свежи листа от кестени и рози. Рози се продаваха на всеки ъгъл — червени, бели. Цветарските кошници стояха на самите тротоари.
Из целия Киев бяха разлепени огромни афиши:
В неделя, 22 юни, ще стане откриването на стадион „Хрушчов“
Гуля бе преминала във втори курс на Хидромелиоративния институт. Тя бе вече омъжена за същия оня момък, който така интересно й бе разправял за пустините. Именно него — Сергей, Серьоженка, Серго — не искаше тя да назове по име през онази паметна лунна нощ, когато двете с Мира скитаха по пътечките на градината.
И Сергей беше също като нея ревностен спортист. За тях двамата откриването на стадиона беше голямо събитие и истински празник.
Но като напук още от вечерта небето се покри с облаци. Гуля погледна през прозореца и каза на Сергей:
— Дано поне през нощта времето се проясни! Иначе целият празник ще се провали!
Нощта беше тиха, тъмна, влажна. Акацията зад прозореца стоеше, без да прошуми нито с едно свое клонче. В стаята беше душно. Събудила се посред нощ, Гуля помисли: „Сигурно наближава буря. Дано по-скоро завали! Не може да се диша!“.
И наистина през сън тя дочу някакви отекващи, далечни удари, прилични на гръмотевица.
Рано сутринта Гуля бе разбудена от майка си и Сергей. Те двамата бяха вече съвсем облечени.
— Колко е часът? — запита Гуля. — Нима е вече време?
— Да, Гуленка — каза майка й. — Време е. Обличай се по-скоро.
Гуля изгледа внимателно двамата и по техните угрижени, необикновено сериозни лица разбра: случило се е нещо.
— Какво се е случило? — запита тя.
Набързо, с няколко думи й разказаха всичко.
На разсъмване немски бомбардировачи хвърлили своя страшен товар върху предградията на Киев. Гори аеродрумът на Соломинка, гори Волинският пост.
— Значи това не е било буря — каза Гуля. — Значи това е война!
И едва сега, произнасяйки тази дума, Гуля напълно ясно разбра, че с предишния щастлив и мирен живот е свършено за дълго, че в страната се е вмъкнал жесток враг и че той е вече тук — над самия град.
— Хайде, аз отивам — каза Сергей и взе кепето си, като че се готвеше да иде на лекции в университета.
— Във военкома ли? — запита Гуля.
Сергей кимна с глава и като я целуна, излезе.
— Ще трябва навярно да му се съберат нещата — каза разсеяно майката. — Ами какво ли вземат със себе си в армията?
— Най-необходимото — отговори Гуля. — Долни дрехи, кърпа… Струва ми се — лъжица.
— Ох, тежко и горко! — занарежда Фрося, като чу това, но Гуля я изгледа строго и с укор.
— Какво, Фрося! — каза тя. — Нима имаме време да плачем?
И Фрося послушно избърса сълзите си.
На обед трите жени се прилепиха до черния диск на радиоприемника и Гуля чу правителственото съобщение, във всяка дума на което звучеше гняв и решителност.
Гуля слушаше, като се боеше да не пропусне нито дума, а когато гласът в радиоприемника произнесе тържествените и прости думи: „Нашето дело е право дело. Врагът ще бъде разбит. Победата ще бъде наша“, на нея й се стори, че именно тия думи тя бе чакала.
Сега вече нищо не е страшно. Да се трудим свръх силите си, да воюваме, да изтърпим всички несгоди, които ни изпраща войната.