Нашето дело е право. Ние ще победим.
Гуля погледна майка си и Фрося. Техните лица бяха тържествени и спокойни.
Йожик
Късно през нощта, промъквайки се в мрака по опустелите улици, Гуля заедно с майка си напущаше родния си град. Заглъхнал, целият нащрек, Киев сякаш се ослушваше. Току-що бе отзвучал отбоят за въздушна тревога. Трябваше да бързат, за да сварят влака преди нова въздушна тревога. След един час заминаваше далече на изток ешелонът на Украинската академия на науките. С този ешелон заминаваше и Гуля.
Тя носеше малък куфар. Там бяха скътани мънички блузки, ризки и пеленки за нейното бъдещо детенце. Колко грижливо бе приготвяла Гуля заедно с майка си и Фрося цялата тази детска прикя! Използвайки всяка свободна от занятие минута, тя кроеше, плетеше, бродираше. Колко уверена бе тя, че нейното детенце ще има всичко, което е тъй нужно за първите години на живот — светла стаичка, удобно креватче, баня, количка. Но излезе съвсем иначе. Всичките му неща сега се събраха в едно лекичко куфарче.
Какво ли ще стане с този мъничък, нероден още човек? Гуля вървеше в мрака, без да познава познатите още от детство улици. Струваше й се, че притихналите къщи я изпращат с някакъв мрачен укор.
Но нима тя щеше да замине далече в тила, ако не беше детето? Тя щеше да вземе в ръце пушката — умее тя да стреля — и заедно със Сергей щеше да отиде на фронта.
Но сега, все едно, няма да я вземат. А и тя на всяка цена трябва да запази своя син (кой знае защо, тя беше уверена, че непременно ще роди момче). Да го запази въпреки тази смърт, която надвисва като буреносен облак над всичко живо.
Гулиното дете за първи път отвори очи в един град, далеч от фронта — столицата на Башкирия, Уфа. Там то прекара първата своя зима.
Студеният степен вятър вие в комина. Навън — улица от покрайнините, която се губи в някакъв дол.
В една от стаите на триетажната къща Гуля седи на кревата. До нея на възглавница лежи малкият й син. Тя подръпва светлото му перчемче, заради което нейният мъничък Саша получи прякора Йожик. Той се протяга, измъкнал изпод одеялото пълнички ръчички, и показва на майка си две мънички розови юмручета. Гуля вече добре познава неговите мили привички: и това протягане след сън, и гърлените звуци, прилични на гугукане, и бързите движения на крачетата поред, ту едното, ту другото.
— Мамо, гледай! — смееше се Гуля. — Йожик като че ли кара велосипед!
Гуля чувстваше детето си така близко и отдавнашно, сякаш го бе имала през целия си живот.
Като се радваше на това беличко, веселичко момченце, тя се навеждаше ниско над него и неволно го гъделичкаше с косите си, а то се смееше с такъв гръден, заразяващ смях, като показваше двете си зъбчета на долното венче, и от радост я риташе по главата с краченца, обути в първите свои плетени терлички.
Сега Йожик беше най-голямата радост на Гуля. Без него — когато той спеше или беше на разходка с баба си — й бе непоносимо тежко…
В Уфа още слабо се чувстваше войната. Вечер, както в мирно време, прозорците светеха, светеха уличните лампи и беше странно, че всички се отнасяха към това спокойно, никой не изискваше да се затулят прозорците и да се загася светлината по улиците. Всъщност уфимци дори не знаеха какво е това затъмнение. Войната беше така далече оттук! Обаче все по-често и по-често минаваха с песен по улиците войници под строй. Това беше нова военна песен, с припев, със сурова и страшна решимост:
А радиото и вестниците всеки ден донасяха такива новини, от които притъмняваше пред очите. Когато от репродукторите се раздаваха тънките, падащи като звънки капчици вода призивни звуци, сърцето на Гуля замираше. Тя чувстваше, че ей сега ще кажат: „След дълги кръвопролитни боеве нашите войски оставиха…“.
— Мамо — каза Гуля през един от тези тревожни и печални дни, — помисли си само: двадесет и четири годишна пилотка фашистка е разстреляла на морския бряг в Анап малки деца! Тук дори и името й е напечатано: Хелене Рейч…
Гуля остави настрана вестника и закри очите си с ръка. Не, това дори да се чете е трудно, а пък да си го представиш, е просто невъзможно!
И все пак пред нея, против волята й, изплуваше с пределна яснота, с най-малки подробности, картината на това, което се е случило.
Бял, мек, златист е пясъкът на морския плаж. Топлите вълни леко заливат крайбрежния пясък и бавно се отдръпват назад. Мънички, загорели голишарчета, деловито наведени, правят нещо от влажния пясък. Техните бели сламени шапки се виждат по целия плаж. Най-храбрите от децата притичват към морето и с писък бягат обратно, когато с шум ги подгони някоя побеляла от пяна вълна.