Тук всяка сутрин водят децата от всички детски санаториуми на Анап.
И изведнъж в яркосиньото небе се показва самолет. Той се спуска все по-ниско и по-ниско и неочаквано в бръснещ полет открива огън. Огън по тия беззащитни голички дечица.
Пясъкът е опръскан с детска кръв. А самолетът, свършил своята работа, спокойно извива нагоре като ястреб и изчезва зад облаците.
Гуля се мъчеше да не мисли повече за това, което се е случило на морския бряг, но не можеше да не мисли. Каква е тя — тази Хелене Рейч? Навярно руса, със сини очи, може би дори красива…
Но как ли са научили името й? Значи успели са да свалят самолета й. Хубаво би било, ако е така. Но колко още такива като нея се носят над съветската земя и готвят смърт за нашите деца!
Есента, през един от мрачните дъжделиви дни, радио Москва донесе страшните думи:
След дълги ожесточени боеве нашите войски изоставиха Киев.
Целия ден Гуля лежа на легло.
Оттогава, щом затвореше очи, тя виждаше Киев, своето детство, своето юношество.
Всичко това беше още така близко, че имаше минути, когато на Гуля й се струваше, че ако пожелае силно, всичко може да се върне, както често се случваше през детството й, когато сънуваше лош сън. Случвало се е да си помисли насън: нека всичко пак бъде хубаво! Обърне се на другата страна и заедно с това се обръща иначе и сънят.
Гуля се мъчеше да не мисли за Киев. Но не можеше да не мисли за него. Сърцето й изстиваше, когато дори и за минутка си представеше, че в тяхната квартира, в нейната стая се разпореждат фашисти, че през пролетта отново ще зацъфти акацията и ще цъфти при фашистите, че все така величаво и нашироко ще се разлее Днепър и все тъй ще се отразяват в него тополите при водната станция… При същата онази водна станция, която те със Сергей така много обичаха и която наричаха „Нашия речен дом“.
И Гуля си спомни за един слънчев и ветровит ден на Днепър. Те двамата плаваха с лодка, тренираха се за предстоящите летни състезания. В далечината плаваше голям бял параход и издигаше тежки вълни.
С кимване на глава Гуля посочи нататък, откъдето идваха към тях вълнисти бръчки по водната повърхност. Сергей я разбра и без думи. Като се усмихваше, той наблегна греблата и лодката бързо се понесе към високия като къща борд на парахода. Една висока и пъргава вълна ги издигна на своя хребет и истински дъжд от дребни пръски се изсипа по главите и раменете им.
След като ги полюля също като на люлка, огромният параход замина по своя път, а те със Сергей отново се върнаха към водната станция, мокри от главата до краката и щастливи като деца.
През същата тази вечер двамата дълго скитаха по тихите улици в покрайнините, залени от стъклено синкавата светлина на луната, и Сергей декламираше на Гуля стихове за любов.
— А сега издекламирай ми за нещо друго — помоли Гуля.
— За друго не мога — каза Сергей и тя бе радостна, че той не може за нищо друго да декламира.
Колко неотдавна беше всичко това! И колко отдавна беше!
Гуля никак не можеше да се помири с мисълта, че тия благоухаещи улици, тази синя шир на Днепър, милият град на нейното юношество, на нейната щастлива любов — всичко това й е отнето, забранено, недостъпно за нея.
Кръвта й замръзваше при мисълта, че всичко това е достъпно сега на враговете, че те могат сега да гледат Киев от високата планина и да виждат как широко и волно се е прострял той над реката. За тях ли са се строили тия дворци и паркове, за тях ли се приготвяше милият нов стадион?
Но може би от Киев са останали вече само развалини? Дали е още цяло училището?
И Гуля си представи улицата по хълма с вековни кестени от двете страни. Как обичаше Гуля тази улица — улица „Ленин“! Особено хубаво беше тук през пролетта, когато кестените цъфтяха. И още в първите пролетни дни, след дъжд, когато бурно се носеха надолу потоци. В тези потоци дечицата пущаха корабчета и плаваха тези корабчета далече надолу — чак до Крешчатик! А най-горе, зад арката, каменните стъпала водеха към едно четириетажно бяло здание. Това беше училището, където бе учила Гуля… Къде ли е сега горкият стар чичо Опанас? Може би са го убили немските палачи? Той е горд старец, няма да преклони глава пред тях. А какво ли е станало с Фросенка? Тя не замина с Гуля, не искаше да отива далече от старите си родители, останали на село. Какво ли са направили с нея немците? Сигурно са я отвели в Германия, в немско робство, както бяха направили и с много други украински жени. Ами Мира? Мисълта за нея измъчваше Гуля ден и нощ. Та нали Мира е еврейка, а хитлеристите убиват всички евреи, та даже и такива мънички деца като Йожик. Какво ли е станало, ако Мира не е успяла да напусне Киев? Ами къде ли са сега испанските деца — мислеше Гуля. — Те имат стари сметки с фашистите. Къде ли е смелият, веселият Барасби? Къде ли е нейният най-добър другар от детството, Ерик? Разбира се, те всички са на фронта, всички воюват… Ах, мили момчета, мили другари! Какъв широк живот се откриваше пред вас, като морето, което гледахме от височините на Артек, безбрежно, безкрайно, блестящо на слънцето.