И ето, всичко се прекъсна. Родната Украйна се изправяше пред очите на Гуля изранена, разровена от фугасните бомби, изтощена от тежките вериги на танковете и с всеки нов ден все по-остра ставаше тревогата за Москва, за всичко най-скъпо на света.
Трудно бе за Гуля да си представи Москва тъмна, сурова, настръхнала. Струваше й се, че тя си е все такава, каквато бе преди войната — светла, шумна, празнична, кипяща от живот, че все така сияят нощем рубиновите звезди на Кремъл.
С мъка и трепет се вслушваше Гуля в комюникетата по радиото. Врагът все повече и повече наближава към Москва… Тежка омраза, непримирима обида расте в Гулиното сърце… А някакъв вътрешен глас й казва: „Не се поддавай на униние, не губи кураж! Отмъщавай!“.
„Ще мога ли? — мисли Гуля. — Ще имам ли сили и твърдост за това? И как ще замина? Та нали целият ми живот е тук!“
Гуля се наведе над Йожик, а той жадно хвана един кичур от косата й и тъй силно я дръпна към себе си, че Гуля даже извика от болка.
„Какъв е силен! — помисли тя. — Дърпа, също като че ли иска да ме задържи. Не, не бих могла да се махна от Йожик… трябва за него да живея. А може би по-добре и по-правилно е да умра за него. Та нали ако с гърдите си не прикрием такива като Йожик, живот за нашите деца няма да има! А Йожик едва започва да живее. Значи трябва да го прикрия с гърдите си… със сърцето си!“
Във военната болница
Облечена в кожен жакет, с побеляла от четиридесетградусния студ коса, Гуля тичаше по улицата.
Къщи, дървета, камъни — всичко наоколо като в приказно ледено царство бе покрито с бляскащ на слънцето скреж. Даже и ресниците на Гуля бяха покрити с лед. Скрила ръце в кожените си ръкави, тя тичаше все по-бързо и по-бързо. След три часа трябваше да се върне в къщи — за да нахрани Йожик.
За пръв път след тия дълги месеци й бе леко и радостно на душата. Тази сутрин радиото предаде радостна новина. Нашите части са удържали победа при Москва. Немците се оттеглят, като оставят разрушени и запалени танкове, хиляди ранени и убити.
— повтаряше Гуля Пушкиновите стихове. Тя чувстваше днес необикновен прилив на сили.
Леко, на един дъх, тя изкачи стълбите на военната болница. Тук работеше вече втори месец.
Колко хубаво е, че комсомолът я беше изпратил тук! Когато за пръв път дойде в тази болница, Гуля каза на военния комисар, че е готова да върши всякаква работа, дори и подовете да мие. Искаше й се по-тежка работа, за да преживее поне една малка част от страданията, които бяха преживели всички тия хора, които лежаха по болничните легла. Но засега я бяха натоварили само да чете вестници и списания на ранените и да им пише писмата.
„Да, разбира се — мислеше си, като се усмихваше Гуля, — за друго не съм способна, освен да чета вестници и да пиша писма…“
Снощи тя четеше на глас в болничната стая статията от Алексей Толстой „Родина“.
„Нищо, ние ще издържим“ — тия думи особено много бяха харесали на Гуля.
— „Нашата родина — четеше високо тя — се е развивала и укрепвала и нищо не е могло да я поклати. Също тъй без следа ще погълне тя и тия немски орди. Така е било, така и ще бъде.“
„Нищо, ние ще издържим.“
Като остави вестника на коленете си, Гуля се огледа наоколо. От всички страни я гледаха усмихнати, лукавичко попримижали очи.
— Ще издържим! — каза някой.
— Ясно е, ще издържим! — обадиха се от другия ъгъл.
Това го казваха хора, изстрадали толкова много и на фронта, и между тия бели стени на болницата.