Гуля мълчаливо ги гледаше и си мислеше: „Щом те казват това, значи наистина ще издържим“.
Това бе снощи — преди съобщението за победата при Москва.
Дали знаят вече тия снощни нейни слушатели радостната новина?
В стаята има тежко болни — там не всякога слушат радиото.
В болницата беше топло и уютно. Ранени войници, които се подпираха на патерици, посрещнаха Гуля на площадката на стълбата. Те отдавна вече чакаха нейното идване. И когато, цяла бяла и поруменяла от студа, Гуля влезе в стаята, заобиколена от „ходещите“ ранени, ония, които лежаха, се привдигнаха, за да я видят по-добре и да чуят по-хубаво нейния бодър и весел глас.
Не успяла да седне, Гуля им прочете от начало до край последното комюнике, набързо записано с молив.
Няколко мига в стаята беше съвсем тихо. След това всички изведнъж зашумяха, заговориха. Накараха Гуля да прочете комюникето още веднъж и още веднъж.
И тогава започна разговор — мъжки, военен — за стратегическото положение и за това, какво може да се очаква в най-близките дни. Гуля ги послуша малко, а след това отиде до прозореца, където на крайното легло лежеше най-младият в цялата зала офицер — младшият лейтенант Саша Климов. Това беше двадесетгодишен младеж, сивоок, с голямо изпъкнало чело. Като видя Гуля, той засия, усмихна се и Гуля разбра, че той отдавна вече чакаше минутата, когато тя ще дойде при неговото легло.
— Е, как си, Саша? — запита Гуля. — На оздравяване ли си вече?
Тя се мъчеше да не гледа одеялото, под което се очертаваха остатъци от Сашовите крака. Бяха му отрязани и краката, и пръстите на ръцете.
— Да, изглежда, че ще се отърва — отговори Саша. — А тия новини сега… Иде ти и без крака да затанцуваш.
— Да, Саша, пълен разгром! — радостно каза Гуля. — Бити са, бити са немците!
— Започна се! — каза тихо Саша. — Сега вече, мисля аз, все така ще върви! Главното е — да настъпи прелом… Ех, дано доживея до края, до победата.
— Ще доживееш — каза Гуля. — Разбира се, че ще доживееш!
Саша въздъхна.
— Аз все още мога да направя нещо в живота. Е, нямам крака — но затова пък имам глава. Ето, лежа си тука, а в паметта ми постоянно се мяркат математически формули. И чудно нещо — добре помня, като че ли пред очите ми е отворена страницата.
И Саша разказа на Гуля, че той е успял да си запази бележника дневник, в който той, когато бил в партизанския отряд, си записвал решения на задачи и разни мисли — за живота, за доблестта, за истинското приятелство.
— Много ми е помагала тази книжка — каза Саша. — И цяло чудо е, че книжката се запази. Когато си помисля само през какви перипетии е преминала с мене! Ето какво направиха с мене, а тя си остана цяла.
Саша помълча.
— Ето я книжката, под възглавницата ми — добави той. — Извади я и почети.
— Може ли? — зарадва се Гуля.
Тя внимателно повдигна ъгълчето на възглавницата и измъкна бележник в черна мушамена подвързия. Целият бележник бе гъсто изписан с извънредно дребнички, като бисер, редове и цифри.
— Какъв чуден почерк! — каза Гуля. — Истинска бижутерска работа!
— Пишех толкова ситно — обясни Саша, — за да се побере повече. Там, в горите, нямахме излишна хартия.
На първата страничка Гуля прочете Пушкиновите стихове:
Саша гледаше Гуля с влажни, развълнувани очи. Виждаше се, че четенето на книжката му доставя някаква горчива радост.
— Чети нататък — каза той и Гуля прочете:
„Да — помисли Гуля, — има хора, няма защо да ги търсим далече…“
Тя нежно погледна Саша и внимателно прокара ръката си по остриганата му като на малко момченце глава.
— А косата ти вече е пораснала — каза тя. — Скоро ще може да се реши на път, като на онази картичка, която ми показваше.
— Е, и без коса може да се живее — засмя се Саша и пак въздъхна. — Да се поправя по-скоро — че в къщи. Гуля, хайде да напишем писъмце на моите старци.
— Да напишем — каза Гуля и отвори малката си чанта.
След една минута на шкафчето до Сашовото легло вече стоеше мастилница и като сложи пред себе си лист хартия, Гуля започна да пише под Сашова диктовка. Саша, отметнал глава на възглавницата и затворил очи, бавно говореше: