— „Здравейте, скъпи мои татко, мамо и сестричке Вера! Аз се поправям и скоро ще ме изпишат от болницата. Операцията, казват, е минала добре. Разбира се, аз не съм като преди, но все пак жив съм и пак ще се видим. Пишете ми по-скоро…“
Саша се умори.
— Пиши нататък сама, каквото знаеш за мене. И нека не ми пращат колети. Всичко си имам…
Гуля го зави по-добре и тихичко излезе от стаята с недовършеното писмо в ръка.
Тя го дописа и изпрати още същия ден.
Трудно беше това писмо. Трябваше да се пише, без нищо да се премълчава, цялата истина, да се каже каква операция бе понесъл Саша, а същевременно и да се окуражат старите. Гуля много бе слушала за тях от Саша. Струваше й се, че самата тя неведнъж бе ходила у тях в малката къщичка, близо до гарата — Сашовият баща беше железничар — че е слушала как свири на китара Сашовата сестричка Вера, че е гледала как маже с восък въдицата си Сашовият баща, стар волжки рибар. Гуля пишеше, че цялото семейство може да се гордее с такъв син и такъв брат, че Саша се е държал отлично на фронта и в болницата и че всичко най-трудно вече е минало. Скоро вече той ще бъде здрав, ще му направят протези и той ще може да се върне у дома си.
Но Саша не можа да се върне в къщи.
Саша и Сергей
Саша лежеше цял в огън.
Гуля дежуреше до леглото му, стараейки се да отгадае всяко негово желание. Той лежеше със затворени очи и дишаше тежко, неравно. Някой тихичко влезе в стаята. Гуля се обърна. Беше прислужницата. Тя правеше знаци на Гуля да излезе в коридора.
— Професорът те вика, той е в стаята си.
Старият професор седеше в креслото и почукваше с пръсти по масата. Той чакаше Гуля.
— Ето какво, мила… — каза той бавно.
Гуля с тревога и страх го погледна, боейки се да чуе това, което ще й каже…
— Саша трябва да се изнесе в крайната стая.
Така значи! Сякаш нещо се откъсна от сърцето на Гуля. Тя знаеше какво значи да се изнесе болен. В крайната стая обикновено изнасяха умиращите, за да не виждат техните съседи смъртта и да не знаят за нея.
— Не — каза Гуля решително. — Ако се занесе там, той ще се досети. Не може ли да го пренесем в дежурната стая?
— Добре — каза професорът. — Нека е в дежурната.
Едва сдържайки сълзите си, Гуля отиде в стаята на дежурните сестри. Там нямаше никой. Гуля извика прислужницата. Двете се заловиха за работа: прислужницата миеше пода, а Гуля, за да настани по-удобно болния, разместваше мебелите, закачваше на прозорците чисти перденца от марля.
Яркото пролетно слънце грееше право в прозореца. Внесоха Саша. Той отвори очи и веднага примижа. Гуля извади от шкафа една голяма папка и я постави на шкафчето до кревата, за да му предпазва очите от силната светлина.
Саша вече нямаше сили да говори, но с очи направи знак на Гуля, че не е нужно да му закриват слънцето. Гуля махна папката и Саша леко й кимна с глава. Значи тя го беше разбрала.
Наведена над Саша, Гуля се мъчеше да разбере от какво ще има нужда.
Той едва доловимо помръдна.
— Горещо — каза той само с устните си. — Махни одеялото.
Гуля му остави само чаршафа. Той пак едва-едва кимна с глава:
— Така е добре.
Гуля държеше обезобразената Сашова ръка в своята и мереше пулса му.
— Докторите, сестрата! — каза тя тихичко на прислужницата.
Саша трепна и отвори очи.
— Нищо, нищо, Сашенка — успокои го Гуля. — Време е да вземеш лекарство.
Вратата се отвори и в дежурната стая влязоха професорът, един лекар и старшата сестра.
Но Саша дори не ги погледна. Той с мъка, прекъслечно дишаше и изглеждаше, че силите за нищо друго вече не стигат. Гуля разбра, че никой вече не може да му помогне — нито докторът, нито професорът.
Тя не забеляза колко време бе престояла до леглото на Саша, забравила всичко, дори Йожик…
След смъртта лицето на Саша стана светло, строго, ясно.
— Е, няма що — каза й професорът, както се говори на най-близки хора, — тук нищо повече не можеше да се направи. Хайде, вървете си в къщи, мила, починете си.
Като се върна в къщи, Гуля още от вратата забеляза, че майка й е нещо тъжна и развълнувана.
— Какво има? Йожик ли е болен? — тихо запита тя, като поглеждаше в креватчето му.
— Не, той е здрав — отговори майката и бързо скри нещо в чекмеджето на масата.
— Сергей? — още по-тихо попита Гуля.
— Да, Гуленка — просто каза майка й. — Един негов другар пише… Но все пак ще трябва да се провери. Може да е грешка…