Гуля за миг затвори очи.
— Покажи го — каза тя и се тръшна на кревата.
Майка й подаде сгънато на триъгълник писмо. Бавно, също като с безчувствени пръсти, Гуля разгъна карираното листче. На коленете й падна снимка. А това какво е? От картичката я гледаше засмяно момиче с развени от вятъра коси.
Гуля не можа изведнъж да познае себе си на тази неотдавнашна снимка, която бе подарена на Сергей в една от най-щастливите минути, а сега се бе върнала като вестителка на нещастие.
„… Вашият мъж — беше написано в писмото — е убит от парче вражески снаряд в сляпото око. В комсомолския му билет намерихме вашата снимка…“
— Полегни си, Гуля — каза майка й, като я покриваше с вехтичкия вълнен шал. — Цяла трепериш, като в треска.
Гуля легна и дълго лежа, без да помръдне, гледайки с широко отворени очи в тъмнеещото навън небе. Тя не можеше да плаче. Мислите й се заплитаха. Тя мислеше едновременно и за Сергей, и за Саша, и за това, че те няма вече да видят победата.
Йожик се събуди. Той закрещя високо и сърдито, като че всички му бяха виновни, загдето бе проспал часа на вечерята си.
Гуля го взе и й стана сякаш по-леко от това, че в ръцете й мърда това мъничко, топло, взискателно същество.
— Йожинка, Серьоженка — каза тя неочаквано и за самата себе си, назовавайки момченцето с името на неговия баща, когото не му бе съдено да види вече.
Тя нахрани детето, отново го сложи в креватчето и като постоя над него няколко минути, седна да пише писмо до близките на Саша в крайволжкия град.
Тя пишеше, обмисляйки всяка буква, като избираше от всички думи на света най-нежните, най-утешителните.
А в края на писмото тя написа:
Ние няма да простим на врага за тая смърт. Ние няма да забравим гибелта на нашите мъже, синове и братя, които също така като Саша обичаха живота, слънцето и също така искаха да живеят. Заклевам се пред вас, че ще отмъстим за вашето мило момче.
Беше вече късна нощ, когато Гуля привърши писмото.
В тази минута тя разбра, че бе решила да отиде на фронта.
Заедно с писмото Гуля изпрати на Сашовите родители и неговия черен бележник, изпълнен с цифри и чисти юношески мисли.
В къщи
Дните минаваха. Зимата бе вече към края. Гуля работеше неуморно. Виждаха я навсякъде — и зад катедрата в библиотеката, и в превързочната, където, наведена над ранен, внимателно го превързваше, и на ярко осветената естрада в болничния клуб, когато, съблякла халата, в своята кафява кадифена рокля тя рецитираше стихове пред хората с бинтовани глави, с ръце на превръзки, с крака в шини.
Като се сетеше, че закъснява да накърми Йожик, Гуля набързо се обличаше и тичаше към къщи.
А в това време Йожик се късаше от плач… Гулината майка се опитваше да му даде сладка водица, но Йожик отблъскваше лъжичката и крещеше сърдито и претенциозно.
Тогава горката баба го вземаше и се разхождаше с него из стаята, пееше му песнички, разправяше му приказки, но нищо не помагаше. Йожик не се нуждаеше нито от приказки, нито от песни, той искаше мляко.
И когато Гуля се втурваше в къщи, като, вървейки, хвърляше от себе си жакета и сядайки на кревата с Йожик, по детски се оправдаваше:
— Прощавай, мамичко, не знаех колко е часът.
— Искай извинение от сина си, а не от мене! — казваше младата баба. — Ти просто ще го умориш от глад.
А Йожик, вече успокоен, мляскаше с устни и с пухкавата си ръчичка, на която сякаш имаше гривнички, сънливо милваше Гуля по бузата. Тя целуваше тази ръчичка и като милваше високото челце, гледаше сина си през сълзи. „Как ще се разделя с тебе, щастие мое?“ — мислеше Гуля.
Естествено, тя сама разбираше колко трудно е за майка й да се справя с Йожик, когато я няма в къщи. Йожик се бе научил вече сам да се изправя на крака в плетеното неустойчиво креватче и майка й не можеше нито за минутка да го оставя сам. А да го мъкне по цял ден на ръце беше много тежко. На седем месеца Йожик беше по-едър и по-тежък дори и от годиначе. Гуля си представяше също така и колко трудно е да се изнася Йожик всеки ден на разходка, да се смъква с шейничката, завит в юрганче, от третия етаж на двора.
Всичко това Гуля много добре знаеше и й беше тежко, като виждаше колко се е измъчила и отслабнала майка й. Но Гуля знаеше вече и друго, за което досега не бе говорила в къщи — че за нея друг път няма.
С всеки нов ден в нея укрепваше увереността, че мястото й е там, където се водят най-ожесточените боеве — на първата линия на фронта.