„Такъв прост, достъпен човек — и командир на дивизия — мина през ума й. — И по всичко изглежда, че е сърдечен. Не, няма да я вземе за фронта. Ще му дожалее…“
Командирът мълчеше. Колебаеше се.
— Трябва да ме разберете — каза той най-после, — ние не можем да вземаме хора отстрана. Нямаме право. Те ни се дават от военните комисариати. По наряди.
И като помълча, той добави:
— Пък и за да служиш в армията, трябва да имаш някаква специалност.
— Аз имам специалност! — подхвана Гуля. — Аз съм медицинска сестра. В болница съм работила… Другарю генерал, разбирам, че всичко това не е така просто, разбирам къде отивам. Но аз не мога иначе! Повярвайте ми — не мога!
И генералът й повярва. Повярва, че това не е младежко лекомислие, не е минутен порив, а премислено и дълбоко изживяно решение.
— Е, какво да се прави! — с лека въздишка каза той. — Вървете в районния военкомат. Подайте заявление. Документи. А като ви оформят всичко, елате пак при мен…
… И ето, всичко това е вече минало. Гуля зачислиха в медицинско санитарния батальон, а освен това я приеха и в агитбригадата на политическия отдел при дивизията като артистка. Тя заминава на фронта с агитбригадата.
— Хайде, мила — каза тя, като ставаше, — време е вече. Довиждане — в Киев!
И като подаде Йожик на майка си, тя я прегърна, взе в ръце малкото вързопче с набързо събраните за път неща и тръгна. До вратата още веднъж се обърна, притвори очи и като се извърна изведнъж, почти тичешком избяга навън.
Когато след нея вратата се захлопна, на майката се стори, че стаята изведнъж бе опустяла. Всичко си бе останало така, както при Гуля — на прозореца лежеше нейната кожена старичка чанта, в ъгъла бяха изправени нейните ски, на масата бе останала забравената от Гуля тетрадка със стихове, преписани от вестници и списания. И странно беше да се помисли, че девойката, която до вчера бе преписвала стихове в тетрадката си, която бе пяла весели украински песни, миейки се на чешмата — бе заминала за фронта, срещу всички трудности, лишения и опасности на войната.
На път
Тракайки с колелетата, влаковете вървяха от изток към запад: вагон след вагон, безкрайни композиции, дълги едва ли не цял километър — войнишки, санитарни вагони, трещящи платформи с оръдия, покрити с брезент.
Насреща тичаха зеленеещи се хълмове, горички и като се изравняваха с влака, оставаха назад.
Гуля седеше със своите нови другарки, милосърдните сестри Люда и Ася, до прозореца на санитарния вагон и мислеше. Мислеше за това, че Йожик скоро ще се научи да ходи, а тя даже няма и да види как той за първи път ще затупка с крачетата по пода.
Мислеше Гуля и за своето неотдавнашно кратко и невъзвратимо щастие.
Тя неочаквано си спомни за най-простички, но кой знае защо, сега особено скъпи дребни неща.
Ето, те със Сергей се връщат от театъра, от „Дама пика“ и двамата поред пеят мъжките и женски арии.
И някой каза след тях: „Щастливци! Бих желал да бъда на тяхно място!“.
А веднъж Гуля счупи любимата на майка й лампа и Сергей трогателно, по детински, взе цялата вина върху себе си. Майка й, изглежда, и досега си мисли, че лампата е счупил горкият, в нищо невиновен Серьожа.
Но кой знае защо, от всичко най-много я вълнуваше и я измъчваха спомените за тяхното пътуване до Москва — при баща й. Това вече беше не много преди войната. Гуля изобщо обичаше да пътува. Но никога не се беше чувствала във влака тъй удобно, безгрижно и леко. Струваше й се, че никога дотогава по гарите не са се продавали толкова много цветя, никога спътниците не са били тъй приветливи. Никога не е имало такива вечери, като тия във влака „Киев — Москва“.
Тогава я тревожеше само едно: ще хареса ли баща й Сергей и Сергей — баща й. Тя тъй много искаше да се харесат!…
В ония времена всички нейни желания се изпълняваха. И това се бе изпълнило.
Те тримата по приятелски, дружно и неуморно скитаха из Москва, по музеите, театрите и стадионите и Гуля се любуваше на своите мили спътници, тъй грижливи и весели, но повече от всичко се гордееше с Москва, която показваше на Серьожа като свой роден дом…
— Какво си се замислила? — запита я Ася, тиха черноока девойка от Белорусия, която приличаше на ученичка.
Заета със своите мисли, Гуля не отговори веднага и Ася боязливо я подръпна за ръкава.