Неотдавна освободените от врага градове и населени пунктове — Сталиногорск, Бобрик-Донской, Узловая — още носеха следите на неотдавнашните боеве. Много къщи бяха ужасно разрушени, опожарени. По запустелите поля се търкаляше захвърлено немско оръжие — бронирани коли, танкове, минохвъргачки, оръдия. Навсякъде се виждаха още съвсем пресни гробове.
По измъчените лица на жените, на старците и на децата се отразяваше току-що преживеният ужас на войната.
Седнала до дългата маса на военния клуб, Гуля пишеше писмо на баща си:
Живея в Сталиногорск. Изглежда, това е било весело градче, но вече носи следите от пребиваването на фашистите.
Тя вдигна глава, хвърли поглед на Пушкин, който я гледаше от портрета. Спомни си пламенните думи на Лермонтов, насочени към убийците на великия руски поет:
Гуля въздъхна дълбоко и отново се залови за перото:
Не ще изкупят фашистите със своята черна кръв тия зверства, които са извършили на нашата земя!
Гуля пак се замисли. Колко много й се бе насъбрало, за което й се искаше да му разкаже! Но всичко, разбира се, в едно писмо не може да се напише. И тя написа накратко:
Зачислена съм в медсанбата, а съм командирована в политотдела на дивизията, тъй като при дивизията има самодейна бригада и аз съм в нея.
Като написа писмото, Гуля се зае да разглежда по лавиците книгите с разкази, стихове, сборници с нотирани песни. Трябваше да се подберат материали за програмата на артистите, да се намерят песни, които биха могли да се разучават с бойците. Работа, както винаги, имаше много, още повече, че наближаваше тържественият ден, за който трябваше да се подготви голям концерт.
Наближаваше денят, в който щеше да им бъде връчено оръжието.
Досега, намирайки се в Башкирия, бъдещите воини през цялата зима се обучаваха с макети: карабини, автомати, минохвъргачки, оръдия, радиостанции — всичко това беше направено от дърво или шперплат от ръцете на самите бойци. Учеха се те упорито, в студове и виелици, но оръжие бойците още нямаха. И ето, на дивизията сега предстоеше да получи оръжие, направено от ръцете на работниците и работничките от тулските заводи.
Цял ден се разтоварваха сандъци с оръжие, а надвечер хиляди хора — местни жители — запълниха в полукръг огромното поле.
И ето, сега от високата естрада, построена за концерта, Гуля гледа тържествения митинг.
Пред нея стоят две хлапета. Едното е на десет, а другото на девет години.
Неотдавна, когато дивизията току-що бе пристигнала в Сталиногорск, началникът на разузнавателния отряд при щаба Шафик Фасахов ги бе довел в щаба и бе казал:
— Останали са сирачета. Какво да правим с тях?
Момчетата не чакаха да решат в щаба какво да правят с тях. Те жално и проточено се замолиха:
— Чичковци, вземете ни със себе си! Чич-ков-ци-и!…
— А как се казвате?
— Аз — Гриша — първо отговори по-малкото, с лунички по носа.
— А пък аз — Саша — отговори по-голямото, без лунички, без вежди, с обелен от слънцето нос. — Аз съм много ловък, чичо! Където искате мога да отида! Даже и на разузнаване.
— И аз също! — подхвана по-малкото. — И аз съм много ловък! Аз съм и умен! Ще видят те, фашистите, кои сме ние!
И двамата пак започнаха да се молят:
— Чичковци, вземете ни!
„Чичковците“ — офицери от щаба — весело се засмяха.
— Вие братя ли сте?
— Не, другари.
— Е, какво, да вземем тия другари, а? — предложи един от офицерите. — Да доложим на командването.
— Да доложим — каза Фасахов, същият офицер, който бе довел момчетата.
И ето, Саша и Гриша, вече в пълна военна униформа, ушита специално за тях, с нови ботушки с кончови и в рубашки, добре запасани с колани с медни катарамки, стоят и гледат парада.
… Засвириха тръбите на военната музика. Започна парадът на войските, току-що получили оръжие.
С вълнение гледаше Гуля тези съвсем млади, почти момчешки лица, тези пълни със сили юноши, на които предстоеше може би да отдадат на родината най-скъпото си — своя живот… И тя разбираше какво трябваше да чувства сега всеки, който бе получил днес оръжие: защитата на родината сега е в неговите ръце. Работническите ръце бяха свършили своята работа.
— Гуля, скоро е твоят ред… — чу тя глас зад рамото си.