През нощта влакът дълго стоя някъде в степта.
От мисли, спомени и тревоги Гуля не можеше да заспи.
Тя стана и излезе от вагона, за да подиша свежия нощен въздух.
Беше тихо. И само до един открит вагон, на който имаше покрити с брезенти оръдия, се чуваше в тъмнината нечий глас. Звучеше мек украински говор и Гуля неволно се спря, като че ли бе я повикал някой от нейните украински приятели.
— Ах, любима моя, гълъбче мое — ласкаво и нежно говореше млад глас. — Ние двамката с тебе много неща ще видим и чуем. А като свършим с фрицовете, ще се върнем в къщи, ще заживеем с тебе, в гората ще идем…
„С кого ли приказва Костя?“ — помисли Гуля. Тя го позна по гласа.
Това беше един тих и срамежлив момък от Харковско. Гуля често го срещаше в щаба, където той беше свързочник.
„Това навярно ще е някое чудесно момиче, щом като в такова време Костя се е решил да й изкаже чувствата си. Няма да им преча.“
А Костя продължаваше да нарича своята приятелка с най-нежните думи, каквито можеха да се измислят: и „сърчице мое“, и „любов моя“, и „ясно гълъбченце мое“…
Любопитството човъркаше Гуля.
„Коя ли ще да е тази? Поне една дума да му беше казала! С нищо не може да я трогне. Да не би пък да е няма?“
Гуля не изтрая и отиде по-близо.
Костя стоеше на пост съвсем самичък. Наоколо нямаше жива душа.
— С кого говореше ей сегичка, Костя? — запита Гуля, като оглеждаше с учудване наоколо.
Костя смутено се покашля и пристъпи от единия крак на другия.
— Ам’че с пушката си приказвам — каза той, — няма с кого да похортувам…
Гуля се засмя.
— Пък аз си мисля, защо ли тя все мълчи?
— Тя сега мълчи — каза Костя, — ама нека влезем в боя, така ще загъргори, та на немците всичките черва ще фръкнат.
Гуля поприказва още малко с Костя, после се върна във вагона си, а когато се разсъмна, записа в бележника си целия този нощен разговор на боеца с пушката.
На разсъмване влаковете отново забавиха ход и спряха. Това беше някаква малка гаричка.
— Гара Гумрак — чуваше Гуля нечий глас зад прозореца. — Оттук е една педя до Сталинград.
— Не повече от десет километра — добави друг глас.
Гуля с облекчение въздъхна: „Най-после! Почти пристигнахме на мястото“.
Но никой още не знаеше къде и кога ще бъде разтоварването.
Засега хората не си губеха времето напразно: някои пояха конете, други, наведени над чешмата, се миеха, трети пълнеха манерките си и жадно пиеха, ловейки с пресъхнала уста свежата струя.
Саша и Гриша също бяха притичали до чешмата и сега се пръскаха и се смееха с глас.
— Ей вие, разузнавачи! — разнесе се сърдит глас от вагона на разузнавателната рота, с която пътуваха момчетата. — Стига сте се глезили!
Малките разузнавачи веднага престанаха да се пръскат и се заловиха енергично да се бършат с кърпите си. Те вече разбираха какво значи военна дисциплина.
Неочаквано прозвуча команда на началника на ешелона:
— По вагоните!
Тук, на тази гара, железопътната линия се разклоняваше: една водеше за Сталинград, а друга за Калач. Ешелоните тръгнаха към Калач.
Като се възползва от един малък престой, Гуля набързо написа писъмце до вкъщи, до баща си:
Пиша ти от път. Настроението е чудесно. Адски е горещо през цялото време, мечтаем за дъжд. Но ти не се безпокой. Минаваме край знаменития град, прославил се с отбраната си през гражданската война…
Гуля не назова в писмото си Сталинград, защото знаеше, че във военно време не бива да се съобщава в писма къде се намира военната част.
Обаче още никой не подозираше в тези дни какво ще означава в скоро време тази дума „Сталинград“, каква безсмъртна слава ще заслужи героичната отбрана на този волжки град…
На петото денонощие късно вечерта дивизията пристигна в Калач — на Донската гара.
Вече няколко часа стояха в тишина и в тъмнина дългите композиции на ешелоните и хората с нетърпение чакаха команда за разтоварване.
— Чудно, защо не разтоварваме! — казваше Гуля, разхождайки се със своите приятелки Люда и Ася покрай притихналите вагони. — Няма къде по-нататък да се пътува. Задънена улица. Дали няма да се върнем назад?
— Да пристигнем веднъж някъде, пък където и да е! — въздъхна Ася. — А знаете ли вие, момичета, аз никога не съм мислила, просто не можех да си представя, че железопътните линии могат да водят понякога в задънена улица и така неочаквано да свършват.