— И аз също — каза Люда. — Е, хайде да вървим да спим. Може и до сутринта тук да стоим.
И наистина военните ешелони стояха на станция Донска чак до сутринта в очакване на команда. А сутринта дойде заповед да се разтоварва.
Разположили се по брега на Дон, хората, премалели от горещината, от пътя, от мъчителните часове на очакване, хукнаха да се къпят. Те плуваха, пръскаха се, смееха се като деца и техните звънки младежки гласове се разнасяха далече наоколо. А най-звънко от всички крещяха и най-много от всички се радваха малките разузнавачи Сашок и Гришок, както ги нарекоха в полка.
Гуля отиде с другарките си по-надалече, където нямаше никого. Като доплува до средата на реката, тя легна на гръб и дълго лежа така, гледайки към небето и наслаждавайки се на прохладата, на простора, на речния въздух, на спокойния плясък на водата.
„Като че ли няма никаква война — мислеше Гуля. — Ах, да можеше никога, никога вече да няма войни! Проклети фашисти!“
А на другия ден дойде ново напомняне, че войната все още расте и се разширява. Дивизията получи нова бойна задача: да се създаде отбрана на границата на река Солон — от фермата Горна Солоновска до фермата Пристеновска. И скоро тук, на далечните подстъпи към Сталинград, се завързаха боеве, които към есента прераснаха в продължителна, тежка, упорита, кръвопролитна битка.
На бойното поле
Частите на пристигналата дивизия се укрепиха в Донските степи, на западния бряг на Дон.
Немските войски се стремяха насам, към Дон. Боеве се разгаряха за всяка педя земя.
След скорошните силни дъждове отново бяха настъпили знойни дни.
Широко се разстилаха степите, пожълтели от палещото слънце. Дори и вятърът не донасяше прохлада, и само лекичко се люлееха под неговото дихание степните, приличащи на сухи метлички треви — ковил и типчак. Миришеше на горчив пелин.
На километър и половина от първата линия на фронта в землянки и блиндажи се бе настанил щабът на полка, малко по-далече щабът на дивизията, а още по-далеч от бойната линия — санитарната част.
Гуля заедно със своите другарки Люда и Ася се бе настанила тук в полковия медицински пункт. Работа и тука имаха доста. През медицинския пункт минаваше непрекъснат поток от ранени. Оттук ги изпращаха в санитарния батальон и после в болницата.
Но Гуля още от първия ден почна да моли да я изпратят на бойната линия.
— Ще отидеш — казваше й с усмивка командирът на полка, Иван Фьодорович Хохлов, когато идваше в медицинския пункт, — потрай малко, почини си. Тепърва предстои голяма работа.
Гуля замълчаваше, а после, като събереше отново кураж, се обръщаше към командира с все същата молба — да я пусне на първа бойна линия.
И най-после тя получи това, което искаше.
През този ден немците още от тъмни зори бяха започнали артилерийска подготовка. От предната бойна линия се носеше тежък, непрестанен оръдеен грохот. След това грохотът престана. Взривовете на неприятелските снаряди започнаха да се чуват по-рядко. Противникът предприе атака. Към обед, когато съобщиха, че атаката е отбита, санитарната кола тръгна към предната линия за ранени. Тя се носеше по прашен междуселски път.
Когато наближи предната линия, колата забави ход. Гуля погледна от кабинката и видя, че цялата степ не приличаше вече на степ, а цялата бе разровена — дупки, окопи, ями. Колата се движеше сега внимателно, сякаш пипнешком. Подскачайки на ямите, тя се спусна по склона на височината долу в една падина и спря.
Като оправи санитарната си чанта, Гуля скочи на земята. След нея скочиха от колата и санитарите.
Гуля смутено се огледа на всички страни. Тя разбра, че колата не може да отиде по-нататък, защото ще попадне под огъня на противника, и разбра също, че тя сама ще трябва да върви в степта, там, където може да има ранени.
Докато санитарите измъкваха носилките, Гуля изтича напред, нагоре по хълма, но не успя да направи и пет крачки, когато недалече, на върха на хълма, бухна и експлодира снаряд. Той така зашемети Гуля, че тя падна по очи на земята почти в безсъзнание. Сърцето й тежко затупа и за миг съвсем замря.
Тя се опомни едва след няколко секунди и напрегна сили да се изправи на крака.
„Не бива, не бива да се поддавам на тази слабост…“
Сгушила глава между раменете си, Гуля се хвърли напред. И в същия миг още един снаряд със свирене и трясък се пръсна някъде встрани, като изхвърли нагоре черен фонтан пръст и дим.