Гуля отново залегна. Тя набеляза с очи една точка — могилка, до която реши да се добере в следващата прибежка, и упорито, до болка в очите, се взираше в нея.
Но да се откъсне от земята беше неимоверно трудно, почти невъзможно.
Гуля с всички сили се мъчеше да се овладее.
„Не, не се страхувам, не се страхувам!“ — повтаряше си тя като заклинание и чувстваше как малко по малко волята й отново става командир на чувствата и мислите й и подчинявайки се на заповедта на командира, сърцето започва да бие по-равномерно, по-спокойно, нервите се уталожват.
В тия минути Гуля разбра: има в човека една тъмна, сляпа сила, която може да го накара да бяга от бойното поле, но има и нещо още по-силно от тази сляпа жажда за живот, и то е разумната воля.
„Всъщност няма вече бой, а се пръскат само случайни снаряди“ — каза си тя и като се изправи леко, бързо и уверено затича нататък, където най-вероятно можеше да намери ранени — към окопите.
И наистина, на дъното на един окоп тя намери ранен. Гуля се спусна при него. Той лежеше в безсъзнание, с отметната глава, превързана с мръсен, напоен с кръв бинт. Изглежда, докато ръцете му още са го слушали, той се е превързал криво-ляво.
Гуля внимателно превърза отново главата му с бинт и почти не чувствайки тежестта, помъкна този едър и тежък човек по окопа.
За щастие точно в този момент пристигнаха и санитарите. Гуля помогна да сложат ранения на носилката, и не успяла още да си отдъхне, върна се обратно. Трябваше да превърже още един боец. Тя го бе забелязала, когато се спускаше в долчинката към колата.
Той лежеше в една дълбока, изровена от снаряда яма. Гуля допълзя долу при него. Заврял лице в пръстта, той глухо стенеше…
Гуля се опита да го изправи.
— Хайде, мили — каза тя, чувствайки, че това не е по силите й, — помогни ми, хайде да се изправим…
Тя го погледна в лицето и ахна:
— Кадир! Хабибулин!
Той се обърна, позна Гуля и се опита да се изправи, като влачеше крака си по земята. Едва сега Гуля забеляза, че целият му крак бе в кръв и че сивият крачол от бедрото до кончова на ботуша му бе почернял от кръвта.
С остър нож Гуля разряза кончова на ботуша и направи на Кадир превръзка.
Той тъжно и даже някак виновно гледаше Гуля, сякаш искаше да й каже: „Съвсем инак мислех аз да воювам! Съвсем инак!“.
— Нищо, скъпи мой — весело и ласкаво му каза Гуля, — пак ще воюваме. На, пийни си!
Тя отвинти капачето на манерката си и я поднесе към сухите му възпалени устни. На самата нея нетърпимо много й се пиеше и по това именно бе разбрала желанието на Кадир. Той жадно се нахвърли на манерката и пиеше, задавяйки се, пиеше така, сякаш нищо повече в живота не му бе така нужно, както тия освежителни капки вода.
Най-после Кадир се откъсна от манерката и облекчено въздъхна. Манерката беше празна. Гуля намокри устните си с езика.
„Е, нищо — каза си тя, — ще потърпя.“
Кадир се усмихна:
— Хубаво!
Стана му по-леко — и от водата, и от сиянието на тия сиви очи, и от ласкавия глас, и от лекото докосване на пръстите, които бинтоваха крака му. И ободрен, Кадир сам се изправи. Гуля го измъкна горе и го предаде в ръцете на санитарите.
И ето че колата е натоварена. Само дано сега успеят да закарат до санитарната част всички тия хора, край които така близко бе минала смъртта.
— Да вървим! — радостно каза Гуля на шофьора боец и скочи на стъпалото на кабинката.
Колата се затресе на място, забуча и тръгна.
Гуля непрестанно гледа към небето. Високо в чистата, безоблачна синева се показа една черна точка. Ето, тя се приближава, става все по-голяма и по-голяма… От висините се чува вече далечно бръмчене. Гуля не толкова чува, колкото отгатва този противен, разкъсващ душата звук: во-ззз-яя…
„Немци!“ — разбра Гуля.
И тя вика на шофьора:
— Стой!
Колата спря. Гуля и санитарите скочиха на земята и започнаха да измъкват ранените, като им помагаха да залягат в окопите, ямите и трапчинките. Тежко ранените решиха да не бутат. Едно излишно движение можеше да бъде за тях не по-малко опасно, отколкото парчетата на немски снаряд. Гуля извади от колата зелените клончета, с които се бе запасила. Тя знаеше — в степите не навсякъде се намират храсти и се бе погрижила за своя зелен запас още преди да тръгнат за предната линия.
Боязливо поглеждайки към небето, тя се зае да замаскира набързо колата със зеленина. А след това влезе вътре при своите ранени.