— Е, как е там? — питат хората, като слушат засилващото се в небето бръмчене.
— Всичко е в ред — отговаря Гуля. — Няма да ни забележат. Добре сме се замаскирали.
И наистина, немските летци не забелязаха санитарната кола, притаена под своето зелено прикритие край пътя. Те минаха над тях, раздирайки въздуха с прекъслечно бръмчене на моторите, и отнесоха своя смъртоносен товар някъде в далечината.
— Карай! — каза Гуля, когато всички ранени отново заеха местата си.
И ето че пак забръмча моторът. Тежката, натоварена с ранени кола пак се понесе по ямите и рововете.
Няколко дни по-късно, след като бе ходила вече няколко пъти на предната линия, Гуля седна да пише писмо на баща си.
„И започна боят…“
Така започна тя своето писмо, като си спомни Пушкиновите стихове, и отпусна молива. Това, което тя сама бе видяла и преживяла, не приличаше на онзи стремителен, подобен на буря бой, за който бе чела в Пушкиновата „Полтава“.
Как, с какви думи да се опише всичко това, което тя сега бе изпитала? Как да се предаде непредаваемото?
„Не, онзи, който не е бил в боевете — пишеше Гуля, — който не е изпитал на собствените си плещи всичките трудности, не може да почувства докрай радостта от победата. Когато бойците отиват в атака, когато гърми като тътнежа на гръмотевица «а-а-а» — този звук на многогласното «ура» — ти не знаеш, не помниш нищо. Пред тебе е само бойното поле и ти следиш, следиш всяка точка на безкрайно разстлалата се степ, следиш до болка в очите. Там някой е паднал… Тичаш с всички сили напред и нито свистенето на куршумите, нито строгите викове не са в сила да те спрат. Тялото става някак без тегло и само тогава, когато твоята кола, натоварена с ранени, излиза от зоната на обстрела, напрежението намалява…“
Гуля пишеше, а зад прозорчето се чуваха виковете, станали нещо обикновено: „Въздух!“. И скоро до ушите й долетя досадният и стягащ душата вой на немски самолет.
„Ако дълго не получиш от мене писмо — добави набързо Гуля в края на писмото, — не се безпокой: значи — много работа. И каквото и да стане, знай едно, че твоята дъщеря никога не е била страхливка и че честно е отдала живота си за родината…“
Работа имаше наистина много. Бе почнала онази голяма работа, за която бе говорил на Гуля командирът на полка. Истинска работа. Разгаряха се жестоки боеве за Дон. Дните и нощите сега бяха пълни с опасности, лишения и тежък, непосилен труд.
Гуля всецяло бе погълната от своите всекидневни грижи. Тя събираше и настаняваше на носилките тежко охкащите или изпаднали в безсъзнание хора, превързваше ги, измиваше ги, внимателно снемаше от тях дрехата, превърнала се в окървавени парцали. Миризма на кръв и пръст я преследваше навсякъде. Да размишлява, да си спомня, да нарича с думи всичко, което бе видяла и почувствала — тя нямаше време. И едва в кратките минути на отдих, когато пишеше писмо до вкъщи, тя набързо туряше в ред разхвърляните си бегли мисли.
… Всеки ден е пълен с всевъзможни произшествия. Бихме се за един малък чифлик — пишеше Гуля. — Цял ден се бихме, няколко пъти го превземахме и няколко пъти отстъпвахме. Здраво бе заседнал немецът там. Тръгнах аз да измъквам един ранен, той лежеше до самите немски окопи. Немците ме забелязаха и решиха да ме хванат жива. Аз пълзя и те пълзят, а зад мене дадоха огнева картечна завеса, за да не могат да ми дойдат на помощ нашите. Какво да се прави? Назад да изпълзя — късно е. Напред — раненият. А немците ме обграждат в обръч. Взех в ръката си бомба и реших — ще допусна немците да се приближат и ще ги засипя с бомби. Тъй и тъй ще се мре, но поне повече от тях да пребия. Изведнъж чувам зад себе си: „Напрееед!…“. Нашите! Аз скочих — и с тях…
Оказа се, че един боец през всичкото време ме е следил от окопа. Той видял, че работата ми е лоша, и викнал: „Момци, нашата Гуля загива!“ и — към мене. Момчетата — след него. Така силно ударихме, че от немците само пера се разхвърчаха, макар че бяха много повече от нас.
А онзи, ранения, за когото пълзях, успях да го измъкна. Той, горкичкият, беше загубил вече надежда…
… А неотдавна си изгорих малко единия крак. Но всичко вече мина и ти, мамичко, не се безпокой. Изгорих се така: през време на бой случайно настъпих една бутилка с горяща течност. Бутилката се пукна под краката ми и всичко върху мене изведнъж пламна. Обгаряйки ръцете си, аз успях как да е да смъкна от себе си горящите ботуши, рубашката и ги стъпках. И когато се притекоха към мене стрелците, за да ме засипят с пръст (нали иначе е трудно да се загаси горяща течност), аз вече си обличах дрехите, но ботушите по никакъв начин не можех да обуя — свили се бяха, пропаднаха съвсем. И тъй трябваше да вървя нататък боса, куцайки и с двата крака. И чак след боя си направих превръзка. Това е всичко.