Така описва Гуля в писмо до майка си едно от своите най-необикновени приключения („приключения“ Гуля наричаше особено рискованите епизоди в своя боен живот). А новината за Гуля се бе разнесла вече по цялата дивизия. От един боец на друг тръгна легендата за момичето, което „и в огъня не гори“, за девойката, която отива в немските окопи, цяла обхваната от пламъци, като жив факел. И скоро някой съчини и песен за „огненото момиче“. Тази песен като пламък се прехвърли оттука на западния фронт. Във всяка войскова част тази песен я пееха по свой мотив, но думите й бяха все едни и същи:
И оттогава в дивизията започнаха да наричат Гуля „огнената девойка“.
През огън и вода
С всички сили врагът се мъчеше да завземе переправата през Дон в района на станция Долна Чирска и фермата Горна Рубежна, за да може след това да се хвърли към Волга, към Сталинград.
Частите на 214-та дивизия получиха заповед да оставят западния бряг на Дон, същия този бряг, за който те се биха с небивала упоритост, да се оттеглят на източния бряг и да го отбраняват в района на фермата Горка Рубежна и по на юг.
Мостовете вече бяха вдигнати във въздуха. Прехвърлянето траеше вече четири денонощия. Прехвърляха се денем и нощем със саморъчно направени салове, с лодки, с бурета, греди, с всичко, което паднеше под ръка. Дон, разбушуван от взривовете на бомби, снаряди, мини, неудържимо се блъскаше в бреговете си. Това не бе вече онзи, тихият Дон, който така неотдавна спокойно и мирно носеше водите си. Тежки плясъци на снаряди разкъсваха тъмните му дълбини.
През една от тези нощи се разрази буря. Валеше пороен дъжд, като из ведро, без да спира нито за минутка.
Измокрена до кости, Гуля влачеше към предмостието по размекнатия от дъжда бряг своето платнище, върху което лежеше ранен боец. С труд извръщайки глава, той викаше нещо на Гуля. Но глъчката от предмостието и бученето на вятъра заглушаваха гласа му. За да го чуе по-добре, Гуля се наведе над него:
— Какво искаш, миличък?
— Пушката си търся — каза той, опипвайки около себе си платнището. — Пушката не виждам. Винтовката.
И съвсем неочаквано, при все че не бе време за спомени, Гуля си спомни онзи боец, който през тихата лятна нощ при престоя на ешелона им водеше дълъг и гальовен разговор със своята пушка. Този тук също бе украинец и също така обичаше своята винтовка.
— Ами че ето я твоята винтовка, до тебе е!
Лежащият на платнището боец сграбчи с ръка пушката и от това движение раната силно го заболя. Той заохка.
— Потрай, миличък! — извика Гуля, мъчейки се да надвика вятъра. — Ей сега ще те пренеса през Дон.
Раненият поклати глава. Виждаше се, че той се съмнява в Гулините сили. Пък и наистина, трудно би могло да се повярва, че в такова лошо време тази девойка ще преплува Дон и при това с този тежък товар.
Раненият измърмори нещо. Гуля можа да чуе само:
— Плувай сама!
— Какво говориш! — каза Гуля. — Ти мислиш, че ще те оставя?
— Ако ти стане тежко, хвърли ме! — каза раненият.
— Хубаво, хубаво, мълчи сега — прекъсна го Гуля.
Пронизващ студ жегна сърцето й. Като с камшик я шибна по лицето една вълна.
Сграбчила с лявата си ръка ранения, Гуля заплува, като загребваше вода с дясната ръка. Заплува направо в мътната утайка на реката, като постоянно плюеше набиращата се в устата й вода.
От време на време небето над Дон пламваше, раздаваше се грохот и висока вълна подхвърляше Гуля нагоре заедно с нейния полужив спътник. Подхвърляше ги и ги запращаше някъде надолу, в бездната.
Струваше й се, че още минута — и мръсната студена вода ще се сключи над главите им. „Не ще доплувам“ — мислеше Гуля.
И изведнъж като че ли започна по-леко да плува. Дошъл на себе си, раненият почувства, че неговата спасителка изнемогва. Той събра последни сили и приспособил се някак си, започна да гребе със здравата си ръка.
„Миличкият, помага ми!“ — с благодарност помисли Гуля.
В предутринния воал на мъглата отсрещният бряг едва се виждаше. Само белите пламъчета на ракетите осветяваха за миг и хората, прехвърлящи се през реката, плавайки сами или на коне, и понтоните с оръдия.