Раненият отново съвсем отслабна и от това стана като че ли двойно по-тежък. Но Гуля вече чувстваше, че най-страшното бе минало.
„Трябва да доплувам, ще доплувам!“ — казваше си тя.
Всичките й мускули работеха напрегнато, упорито, умело. Ето къде й бе послужило нейното спортно майсторство! Ето защо е било нужно тъй дълго да се тренира там, на водната станция на слънчевия Днепър! Всичко, което Гуля бе научила през целия си живот, сега й бе послужило, точно като че ли цялото нейно детство, цялото й юношество са били само една подготовка за тия сурови бойни изпитания.
И Гуля доплува.
На брега (този, източният бряг беше полегат, плосък, не бе стръмен като западния) тя откопчи от шията си вкочанелите ръце на боеца. Той се свлече на земята и въздъхна.
— Е, стигнахме най-после — каза Гуля и като извади от санитарната си чанта манерка, вля няколко капчици ракия в помъртвелите устни на ранения. — Пийни, посгрей се!
Тя го настани на първата попаднала й санитарна кола, а сама, неотпочинала още, се върна към брега…
Не един живот бе спасила Гуля през тези четири денонощия, не един път тя бе преплувала Дон, пренасяйки ранените от единия бряг на другия под непрекъснат обстрел.
Но и през ум не й минаваше в тия страшни дни и нощи, че след време в Държавния музей на отбраната на Царицин-Сталинград ще се пази заповедта до 214-та дивизия, подписана от командира Бирюков, за зачисляването на Марионела Корольова като почетен червеноармеец на 780-ти стрелкови полк.
Не мислеше Гуля, че нейната работа в боя, която тя смяташе като работа, ще бъде призната за подвиг.
През време на боевете тази безстрашна комсомолка е спасила живота на 100 бойци и командири. През време на прехвърлянето през Дон другарката Корольова е пренесла на източния бряг, оказала първа помощ и отправила в санитарната част 60 бойци и командири.
Като премина Дон, дивизията зае позиция на източния бряг.
В крайдонските степи
Широко са се разпрострели крайдонските степи със своите хълмове и млади гори. Ако не беше войната, тук омайващо щеше да мирише през тия дни на пелин, на мента, на дъхави степни треви. Във високото безоблачно небе щяха да се чуват трелите на чучулиги. Спокойно щяха да се синеят езерата — Кръглото езеро, езеро Криво — и мирно щяха да си текат донските води между високия и стръмен западен бряг и полегатия източен.
А сега в степта миришеше на дим. Издигаха се нагоре черните стълбове на минните взривове, на самолетните бомби, на артилерийските снаряди. Все с нова и нова сила се раздаваше пукотевицата на пушечната и картечната стрелба и стрелбата на автоматите. И накъдето и да погледнеш, всичко изровено от окопи, от съобщителни ходове, навсякъде се издигат блиндажи, пресни гробове.
… Много преживяхме и много видяхме през всичкото това време — пишеше Гуля на баща си, седейки в землянката. — Бием се здравата. Бойците проявяват направо невиждано геройство. Много бойни другари и приятели изгубихме, но от това още по-силна е омразата към врага. Ако остана жива, ще се опитам да напиша книга за героичните защитници на Дон.
Току-що над нас се разрази въздушен бой. Нашите юнаци здравата пердашат фашиста. Тия дни разузнавачите доведоха един фашистки летец, свален в бой.
Скоро пак ще отида на предната линия. Сега аз ти пиша, а всичките ми мисли са там, около нашите момчета, където се води боят. Сега аз съм на пет километра от тях.
Знаеш ли, татко, няма нищо по-приятно от това, да се съберем всички заедно след лют бой и в минутата на отдих мъничко да си побъбрим и да се пошегуваме. Ако не ме болеше главата, още сутринта щях да отида на предната линия, но доста силно още ме боли главата. Немците имат една минохвъргачка, която подражава на нашата „катюша“. Та снаряд от тая минохвъргачка ме зашемети. На около 15 метра от мене избухна, а може би и по-близо. Но ти не се безпокой, всичко ще мине…
Гуля пишеше и като се държеше за главата, се поклащаше. Болката ставаше все по-нетърпима. Но да каже за това на някого от своите другари не й се искаше. Току-виж, че я отправили в медицинския пункт.
В една от тези кратки почивки, за които пишеше в писмото си Гуля, след боя в землянката се бяха събрали уморени, изпрашени хора.
Един от тях, с бакърено от загара лице, с руси, избелели от слънцето коси, бивш миньор, а сега разузнавач, Семьон Фролович Школенко, палейки цигара, бавно разказваше как той наскоро ходил на разузнаване.