— Сутринта ме вика командирът на батальона и казва: „Език трябва да се хване“. — „Слушам! — отговарям. — Ще хвана.“ Приготвих се, както се следва, проверих автомата, сложих в чантата бомби — обикновени и противотанкови, и тръгнах.
Школенко разказваше как той се промъквал към немците — къде пълзешком, по лакти, къде приведен, като се стараел да не се отделя от гъстия храсталак, а Гуля слушаше и си мислеше: „Ето как трябва да се ходи на разузнаване! Само с храброст нищо не става…“.
И затаила дъх, тя слушаше как незабелязано се приближил до немците нашият разузнавач, как с противотанкова бомба убил шестимата, които седели на земята, а седмия, който бил на пост, обезоръжил и довел в щаба.
Не били изминали и няколко часа, и Школенко получил нова задача: този път от полковия командир.
„Много ни досаждат немските минохвъргачки — казал той. — Трябва да се узнае къде се намират.“ — „Ще узная — отговорил Школенко и попитал: — Сам ли да отида или с някой друг?“ — „Както искате“ — отвърнал командирът. „Сам ще отида! — казал Школенко. — Ходил съм вече, зная пътя.“
Похапнал, попушил, навил си партенките, проверил автомата и тръгнал. Върнал се надвечер, а с него — седемнадесет червеноармейци. Брадясали, окървавени, боси, едва се държат на крака.
— От плен ги измъкнах. Почти от оня свят се връщат — казал Школенко. — Вече гробовете си копаеха.
И той разказа как му се удало с една противотанкова бомба да унищожи седем фашиста наведнъж, а осмият, който се намирал малко по-надалече, да вземе в плен. Разказа и това, как двамата автоматчици, като чули взрива на неговата бомба и командата: „Рота, след мене!“, си плюли на петите, а от храстите изскочили пленените червеноармейци, които още малко, и щели да бъдат разстреляни. След няколко минути Школенко вече водел измъчените, сякаш дошли от оня свят хора в своята част, а заедно с тях се тътрел, поглеждайки с ужас руснаците, хванатият в плен немец. Хората, които току-що били заплашвани от сигурна смърт, мъкнели със себе си трофейните минохвъргачки. Но след всичко, което изпитали, те били готови да натоварят и много по-голяма тежест на гърба си. А плененият немец едва-едва мъкнел една картечница.
„Ето какви герои имаме! — мислеше си Гуля, слушайки бившия миньор. — На вид такъв простичък — с широко, обветрено, изгоряло от слънцето лице, с капчици пот на челото, избеляла рубашка, войнишко таке на главата… Най-обикновен червеноармеец, а два подвига в един ден! Такива ли си ги представях аз преди войната?“
Тя дълго не откъсваше поглед от Школенко, като че ли за пръв път го виждаше. А те много често се срещаха. И съвсем неотдавна, през едно от затишията, той й бе разказал своята история. Баща му, също миньор, защитавал през гражданската война Царицин, както сега защитава Сталинград — на далечните подстъпи към този град — Семьон Школенко. Бащата загинал и е погребан недалече от тия места, в станица Нижна Чирска.
Разбира се, не всички бойци бяха като Семьон Школенко. Случвало се бе на Гуля да види и други. Понякога не достигаше на някои издръжливост и мъжество.
Малко по-късно, през септември, имаше такъв случай. През време на боя, когато всички се хвърлиха в атака, Гуля видя, че един младичък боец от новото допълнение се спря. Всички тичат, а този стои като закован. Без да му мисли, Гуля го хвана за яката, тласна го напред и извика:
— Какво, уплаши ли се?!
Боецът като че ли се опомни и затича заедно с Гуля, държейки в ръце автомата си.
След няколко дни, излизайки от санбата, Гуля срещна един червеноармеец, който й се стори познат.
— Струва ми се, някъде съм ви виждала — каза Гуля. — Само че не помня къде.
— А пък аз веднага ви познах — усмихна се той малко смутено. — Спомняте ли си, всички тръгнаха в боя, а аз, тъй като не бях привикнал, такова… е, просто поизплаших се малко. Тогава вие ме хванахте за врата, дадохте ми един хубав ритник и аз какво да правя, хукнах напред.
Гуля се засмя.
— А сега? Не се ли страхувате вече?
— Мъча се да не се страхувам. Благодаря, сестричке.
… Дивизията не стоеше дълго на едно място. Скоро тя получи нова заповед: да мине в резерв на фронта и да се движи на североизток, в района на Котлубан — по посока на Волга.
Сутринта на 18 август след нощни преходи, изминала двеста и петдесет километра път в походен ред, дивизията се съсредоточи в района Котлубан — Самофаловка. Обаче хората и тук не можаха поне мъничко да си отдъхнат. Вечерта дойде нова заповед: незабавно да се придвижи от Котлубан в западна посока. Това се оказа необходимо, защото още през нощта на 17-ти немците се бяха прехвърлили от западния бряг на Дон на източния — в района на фермата Паншино. Тук именно, към Паншино, се придвижи дивизията, с цел да се изтика врагът в Дон и да се унищожи неговото предмостие.