Приближавайки тук на разсъмване на 19 август, дивизията, без да се спира, се разгъна и недалече от Паншино встъпи в бой с врага.
По-късно, през октомври, Гуля писа на баща си, спомняйки си какво се бе случило през тези августовски дни и нощи, паметни за нея и за бойците:
В един от слънчевите дни пристигнахме в село Н. На разсъмване се скрихме в една голяма конюшня — и хора, и каруци. Налягахме, заспахме. Колко сме спали, не зная. Събудихме се от вой на сирена и взривове на бомби. Стъкла се сипят, мазилка хвърчи. Целият сайвант се тресе… Премина вълната на нападението. Изскочих аз, събрах ранените, превързах ги. Едва ги пренесох — едни в мазетата, други в окопите — пак долетяха. И на групи, на групи. И като ни запердашиха от пет часа сутринта, тогава и почнахме настъпление. Аз тръгнах с батальона. Излязохме на наблюдателния пункт и гледаме — пак летят. А нашият първи пункт е тъкмо на височинната, пък и лошо замаскиран. Вмъкнахме се ние в един окоп. А самолетите се разгънаха, че като запердашиха. Гледаме — един точно над нас пикира. И при това, проклетниците, за морално въздействие включват и сирените. Вият отвратително. Бухнаха фашистите една бомба — прах цял стълб. Така ни засипа, че нищо не се вижда. Чуваме само — вият над нас и бомбите им звънят при летенето. Пръсне ли се бомба, смеем се: „Не улучиха!“. Свърши се. Започна да се мръква. Тръгнахме отново. Куршуми пищят. Мините при избухването си жално вият: „Тю-у-у…“. И такова бе положението при нас през нощта, че връзката съвсем се прекъсна. Идват от десния фланг, казват: „Група автоматчици се е промъкнала, откъм тила ви иде“. От левия фланг също неблагополучие. А всичките свързочници разпръснати. Нито един не останал. Пожелах да възстановя връзката аз. „Ще успея“ — казвам. И тръгнах. Над главата ми мрежа от трасиращи куршуми — красива гледка. По пътя вдигнах един ранен заедно с пушката му. Него мъкна, пушката му, и тя тежи, пък отгоре на това и моя автомат. Но домъкнах го. Възстанових връзката (намерих къде беше прекъсната жицата и я съединих). А нощта тъмна като в рог. Местността непозната. Върнах се обратно в батальона. Бяха взели пленник. Отведох и него. Много, много работа имах оная нощ, но всичко не може да се разкаже…
Но още за едно нещо бе разказала Гуля в писмото си: как превързвала едно ранено дете. За това тя бе писала и в писмото до майка си:
На 19 август в един населен пункт авиобомба попада в някаква къщица, а вътре — цяло семейство. Майката била убита, останали две дечица: едното на година и седем месеца, а другото — на шест месеца. Едно парче ранява мъничкото в гърба. Аз прибирах и превързвах ранени, когато неочаквано някаква бабичка ми носи за превръзка това момченце. Превързвам го и плача, сълзите ми като град текат, а то ме гледа с големите си страдалчески очи и даже не плаче, само стене…
Сигурно неведнъж си е спомнила Гуля за своя Йожик, докато е намотавала широкия бял бинт, който плътно като елече е опасвал гърдичките и гръбчето на раненото детенце.
Всичко не може да се разкаже — пишеше Гуля. — Ако започна да описвам подробно всичко, което се слечи през ония дни, не биха ми стигнали и няколко дни.
Да, за много неща още би могла да разкаже Гуля, ако е имала време.
Би разказала още, че след едно нападение на фашистката авиация по средата на широката улица в селището Паншино (именно това бе „селото Н.“, споменато в писмото на Гуля) се бе образувала огромна яма. Ямата беше не по-малко от десет метра в диаметър и три метра дълбока. Къщичките от двете страни на тази улица по някакво чудо бяха оцелели. И от една такава къщичка излезе бабичка. Дочула разговора на военните, които, застанали до ямата, се чудеха, че нито една от къщичките не е повредена, бабичката каза:
— Моят старец, и той остана жив! А пък до прозореца седеше.
Отначало Гуля също не можа да разбере как са могли да оцелеят къщите. После й обясниха: бомбата потънала дълбоко в песъчливата земя. Част от парчетата погълнал пясъкът, а другата част излезли навън под голям ъгъл.
Боят продължаваше, без да затихва. Двата полка — с командири Шумеев и Хохлов — при поддръжката на артилерийски огън с общ натиск най-после изтласкаха хитлеристите от Паншино, ликвидираха предмостието, отхвърлиха врага в Дон и при помощта на полка на Горбачов очистиха източния бряг. И все пак противникът ни превъзхождаше със сили и авиация. Четиристотин бомбардировача нападаха жестоко нашата дивизия. Едновременно от две страни — откъм района на селището Вертячи, което се намираше по на юг, но също така на източния бряг на Дон, и откъм противоположния бряг, западния — безмилостно биеха по нашите полкове артилерията и минохвъргачките на противника. И през нощта, след небивали упорити боеве, нашите части бяха принудени да се спрат в района на Паншино. Да достигнем главните предмостия — ония, които се намираха по на юг, в района на селището Вертячи — не успяхме. Не ни стигнаха силите. На дивизията бе заповядано да мине в отбрана. Да не се отстъпва нито крачка. Да се стои до смърт. И хората се спряха.