А работа имаше все повече, животът ставаше все по-труден. И някак приказни, почти невероятни изглеждаха вече на Гуля спомените й за дома, за семейството. Че и къде е този „дом“? В Уфа ли, където майка й и Йожик живеят в случайна, чужда стая, или в Киев, завзет от немците, или в Москва, откъдето баща й й изпраща писма, изпълнени със загриженост и тревога?…
„Не, все пак до края на войната моят дом е тука — в землянката — мислеше Гуля, прибягвайки от едната землянка към другата. — И семейството ми е тук: Люда, Ася и всички тия скъпи хора, с които заедно споделяме този толкова близко до смъртта живот!“
Все повече се привързваше Гуля към своето ново голямо семейство.
Ти питаш — пишеше тя на майка си — как съм посрещнала рождения си ден. Имахме ожесточен бой и в моя чест, както ми казаха, целият артилерийски полк и нашата полева артилерия дали залп по врага. А вечерта, когато се поуспокоихме, седнахме на вечеря в землянката, при което нашият готвач бе изпекъл няколко пироги и на един от тях беше направил надпис от тесто: „На бъдещия гвардеец“. На рождения ден на Йожик също бяха дадени няколко залпа, а когато се събрахме да вечеряме, немците почнаха контраатака, доста яростна. Атаката беше отбита, освен това беше зает един населен пункт. А после при мен дойдоха няколко бойци и им казаха, че те ознаменували тази победа в чест на рождения ден на моя Йожа.
Писмото излезе дълго, подробно, и все пак за много още неща би писала Гуля, ако в писмата от фронта можеше да се пише за всичко и да се споменават имената на хората.
Тя би написала още, че пирогите бе поръчал на готвача помощникът на полковия командир, който често бащински й се караше, ако тя проявяваше голяма непредпазливост, и бащински се грижеше за нея.
Ако би било възможно, Гуля би написала в писмото си, че „гвардейският пирог“ бе донесен в землянката от единия от малките разузнавачи — Саша. Той така делово и внимателно носеше с две ръце дъската с пирога, сякаш това не бе пирог, а мина.
А до него вървеше Гриша и личеше, че той страшно много завижда на другаря си: на него също му се искаше да поднесе на Гуля подаръка по случай рождения й ден.
Приятелки
Започна да замръзва. Черните, измити от дъждовете долинки и хълмове побеляха от слана.
В боевете все още имаше затишие.
Като се върна от първото си разузнаване, в което сама бе измолила да отиде, Гуля се стопли до печката, изпи един горещ чай (за всичко това се бе погрижила своевременно Ася) и легна. Ася я покри с кожената полушубка.
— Асенка, всичко това не е толкова страшно — каза Гуля, като се изтягаше от умората и от приятната топлина. — Страшно е само когато изведнъж чуеш гласове. Пълзиш по земята, наоколо няма никой и изведнъж — този лаещ немски говор. Фашисти! Тогава наистина ти става недобре… Макар и да знаеш, че не си сама на разузнаване, че до тебе има свои, разузнавачи, все пак страх те обхваща.
И неясно, забравяйки в полудрямката думите си, Гуля започва да разказва какво е преживяла тази нощ.
Слушайки Гуля, Ася мислеше: „Защо така? Заедно живеем, всичко еднакво чувстваме, а сме така различни една от друга. Аз за нищо на света не бих отишла на разузнаване! Не, отишла бих, разбира се, ако ме изпратят, но не бих тръгнала доброволно… Като си помислиш само, че немците могат жива да те хванат…“
— Та ти не ме слушаш, Асенка! — каза Гуля. — Пък аз се старая… Е, в такъв случай ще спя.
Тя се обърна с лице към студената стена на своята къща от пръст и в същата минута Ася чу спокойното й равномерно дишане. Ася седеше до краката й, боейки се да помръдне, за да не събуди приятелката си. Но напразно бяха нейните опасения. Цяло денонощие Гуля беше в тила на противника, без да склопи очи, и сега тя почти цяло денонощие спеше здрав, ободряващ младежки сън.
Ася току изтичваше да види дали Гуля не се е събудила, но тя все си лежеше така, както бе легнала — с лице към стената, мушнала ръка под глава. Ася се обезпокои дали не се е разболяла? Но повече я тревожеше сега съдбата на двете хлапета. Саша и Гриша бяха измолили задача и надянали старите си дрешки, бяха отишли да наблюдават немската отбрана. Неведнъж им бе строго заповядано нищо да не пипат, да се пазят от мини, но знаеше ли някой какво можеше да им се случи…
А Гуля все спеше и спеше. Тя отвори очи едва на другата нощ.
— Ех, че си поспах! Най-малко два часа! — каза Гуля, като се изтягаше. — Ася, тука ли си?