— Ти защо не почиваш? — запита я Люда. — Нали цяла нощ си работила?
— Разбираш ли — каза замислено Гуля, — ей сега ме извикаха в щаба.
— Защо?
Гуля смъкна полушубката си и седна на столчето.
— Как да ти кажа?… Помниш ли, в легендата за Иля Муромец има такова едно място. Иля Муромец спрял коня си на едно място, където се кръстосвали три пътя, и чете надписа на един бял камък: по първия път ако тръгнеш — богат ще бъдеш, по другия път ако тръгнеш — оженен ще бъдеш, по третия път ако тръгнеш…
Гуля не се доизказа.
„Убит ще бъдеш“ — припомни си Люда, но, кой знае защо, не се реши да изрече тия думи.
— Та ето — каза Гуля, — и аз също стоя на такъв троен кръстопът. Предлагат ми по избор: да работя като секретарка на политотдела в дивизията или да замина да се уча. В Москва.
— А трето какво ти предлагат? — запита Люда. — Кой е третият път?
— Друго нищо не ми предлагат. Но там е работата, че на мен не ми харесва нито едното, нито другото. Нима аз с моята енергия мога да издържа дълго на секретарска работа? Размисли сама. А в Москва не искам. Всъщност искам, не мога да ти кажа колко много бих се радвала да видя отново Москва, татко… И да се уча искам. Толкова време книга не съм вземала в ръцете си. Изобщо, с една дума, ти сама знаеш какво значи за мене думата „Москва“. Но аз не мога да се махна оттук.
И Гуля, крачейки от ъгъл до ъгъл в стаичката за дежурство, разпалено започна да разправя на Люда, че няма сили да се раздели с хората, с които е преминала през огън и вода, в истинския смисъл на тази дума, и че тя не може да замине в тила точно тогава, когато техният полк и цялата дивизия се готвят за най-тежки боеве.
Люда нищо не каза, но неволно помисли: „Значи третият път…“.
И сама се изплаши от тези думи.
„Ах, защо ли тя си спомни тъкмо за Иля Муромец!“
Люда с досада тръсна глава и за да заглуши неканената тревога, каза с весел глас:
— Значи така си решила, да останеш с нас? Е, добре, ще смятаме, че вече си се върнала от Москва. Довечера, ако бъде тихо, ще отпразнуваме завръщането ти. Ще отворим консерви. Ще поканим другарите Болотников, Топлин и ще пеем песни, бива ли?
— Добре — каза Гуля и очите й станаха весели, почти дяволити. — Знаеш, Людушка, най-мъчното на света е да избираш. Но щом избереш, нататък вече всичко е лесно.
Ася
Като се грееше до печката, Гуля четеше току-що получените писма. Едното беше фронтово — от Ерик, другото — от дома, грижливо, пълно с разни мили мирни новини: Йожик скрил чайните лъжички в нечии обуща, потопил някаква обувка във ведрото с вода, сбил се с момченцето на съседите, което е с цели два месеца по-голямо от него.
Гуля дълго държеше в шепите си малката снимка.
— Гледай колко е пораснал моят Йожик! Не е вече бебе, а истинско момче!
И тя си представи двора в Уфа, цял засипан от сняг, и своя Йожик в рунтаво кожухче как подтиква с крак мъничка шейничка.
Ерик бе написал само няколко реда. Изглежда, не е имал време. Пращаше й номера на своята военна поща, обещаваше скоро да й пише пак, ако само дойде ред отново да държи в ръцете си молив и хартия.
В това писмо Гуля разбираше всяка дума, всяка чертичка. Ако знаеше адреса на Ерик, преди той да я намери на фронта, и тя самата би му написала точно такова писмо.
На масичката в дежурната стая лежеше още един плик. С детски или по-скоро старчески почерк върху него бе написано името на Ася.
Ето го дългоочакваното писмо от уфинския колхоз! Дано по-скоро си дойде Ася…
Най-после вратата се отвори. Влезе Ася, цяла обсипана с едър сняг. С посинели от студа пръсти тя едва разкопча яката на полушубката си.
— Сядай по-скоро до печката — каза Гуля. — Стопли се… Е, какво, добре ли ти е?
— Добре.
— А сега ще ти бъде още по-добре!
И Гуля остави на коленете й малкия плик.
— От нашите! — шепнешком каза Ася.
Мърдайки устни и клатейки глава, тя дълго чете това писмо.
— Е, какво? — запита Гуля.
— Пишат, че при тях сега всичко е добре — поемайки си дъх, каза Ася. — Наредили са се, живеят си… Сестричката ми взели за счетоводителка, мама шие. И от брат ми получили картичка — жив е.
Ася притисна писмото към бузата и изведнъж се засмя:
— Ах, колко съм радостна!
— Ето, виждаш ли, нали ти казвах…
— Ами за мене, момичета, нищо ли нямаше днес? — запита Люда, която, влизайки в дежурната стая, от пръв поглед забеляза писмата в ръцете на другарките си.