— Ти утре ще получиш — отговори Гуля. — Такова предчувствие имам.
— Само гледай да има и за мене писмо! Просто завиждам, като ви гледам. Виж какви сте днес, весели! Е, поне вашите новини ми разкажете, щом си нямам свои.
Н трите момичета, седнали до светлината, се заеха отново и отново да препрочитат писмата от дома.
Вече се свечеряваше и изглеждаше, че денят ще мине все тъй спокойно, без бой, когато изведнъж някъде запука картечница, затракаха като шевни машини автомати. Започна се престрелка. Щом дадоха бойна тревога, Гуля и Ася станаха, облякоха се, преметнаха през рамо своите санитарни чанти и излязоха от землянката.
През нощта боят утихна.
По степта, побеляла от слана, избикаляйки окопите и рововете, се промъкваше санитарната кола. Санитарите измъкнаха от колата носилките. Люда с халат върху шинела изтича да посрещне ранените. Още отдалече тя чу гласа на Гуля.
— По-внимателно, по-внимателно, не тръскайте!
Леко полюлявайки се, носилките се отправиха към входа. Люда се наведе по навик и погледна бледното лице на ранения.
— Ася!
Гуля мълчаливо й кимна с глава.
— Как мислиш, сериозно ли е?
— Ъхъ… — отговори Гуля, без да отвори устни.
Те повече нищо не си казаха. Трябваше да се върши обикновената работа — да се приемат ранените, да се превързват, да се измиват. А в това време хирургът на медсанбата правеше на Ася операция. Не можеше да се чака — положението й се оказа много сериозно.
И ето, операцията е свършена. Ася лежи неподвижно в леглото. Гуля и Люда, без да се откъсват, гледат нейното отслабнало лице, нейните големи блестящи очи.
— Момичета — с мъка казва Ася и облизва сухите си устни, — какво казват? Ще оживея ли?
— Да, разбира се! — отговори уверено и спокойно Гуля.
Ася отправя към нея трескав поглед.
— Да, да, Асенка, най-страшното вече мина. Ех, каква си ни юначина! Ти си героиня, казва докторът.
Ася едва забележимо се усмихва само с устни.
— Не, аз не съм героиня… Аз съм само търпелива…
— Та това именно е истинският героизъм!
Доловила някакво ново движение на ресниците й, Гуля се навежда над нея.
— Какво, Асенка, какво?
— Много ми се иска да живея, да бъда с вас! През всичкото време съм била с вас! — тихо, почти беззвучно говореше Ася. — Но ако умра…
— Не бива да мислиш така, мила — прекъсва я Гуля. — Лежи мирно, не мърдай.
— А къде е Люда? — пита Ася.
Но Люда я няма до леглото. Тя не издържа и побягва навън да плаче.
— Отиде за лекарството — каза Гуля, без да се обърка.
— Нека се върне по-скоро — шепне Ася.
И Люда наистина се връща скоро, но Ася не я вижда вече.
Тя говори нещо неразбрано, моли да разбъркат въглищата в печката, назовава някакви непознати имена на хора, вика майка си. После съвсем притихва. До разсъмване Гуля и Люда се редуват да дежурят до леглото й. А рано сутринта, покрили с чаршаф умрялата Ася, те тихичко излизат в мразовитата синева.
Тежко бумтят някъде оръдия. Започва новият ден на войната.
— Няма я вече нашата Асенка — каза Люда и бърше с ръкавица мокрите си страни.
— Как така няма я? — строго и даже гневно я прекъсва Гуля. — Трябва да умееш да помниш! Всичко да помниш — всяка дума, всяко движение, всеки стон… Тя даде живота си ето за тази земя, за нас, за живота… А ти казваш — няма я!
Люда с учудване погледна Гуля.
— Право е — каза тя боязливо. — Но все пак…
— И аз зная, че все пак!…
И закрила с ръце очи, Гуля хукна към землянката по скърцащия под краката й сняг.
Двоен празник
Падналият в края на октомври сняг бързо се стопи и настъпилата зима отново се превърна в мрачна есен.
Настъпи двадесет и петата годишнина на Октомври.
През нощта се разрази буря. Вятърът като че съвсем бе полудял. Той събаряше хората, пронизваше до кости. Промъквайки се в гъстия мрак по черната, разровена, настръхнала земя, Гуля се връщаше в ротата си заедно с Кадир Хабибулин, оправил се вече след раняването, и с друг един боец от същото поделение, Митя Грещенко.
Тримата вървяха мълчаливо, пипнешком, като се мъчеха да стъпват колкото може по-тихо. А отгоре валеше и водата жвакаше и под ботушите, и в ботушите.
На Гуля й се струваше, че никога няма да се измъкнат от този мрак и студ и й се искаше да стисне здраво ръката на другаря си, за да усети жива топлина, да почувства, че все още има на земята живот.