Тъкмо в отговор на нейните мисли голямата ръка на Кадир напипа нейната ръка в тъмнината и уверено я повлече някъде вдясно.
— Хайде след мене — каза Кадир. — Стигнахме.
Гуля усети под краката си стъпалце, изровено в земята, и започна да слиза след Кадир. Зад нея вървеше Грещенко.
Кадир отвори вратата и веселото пламъче на газеничето като мъничък фар блесна пред очите им. Замириса на къщна топлина.
Като наведоха глави, тримата един след друг влязоха в землянката. Там вече спяха — кой на наровете, кой на пода върху сено, покрили се с полушуби и шинели. Само един момък не спеше. Той се занимаваше с печката.
— Е, как сте? — запита той, като снемаше от огъня закипелия чайник. — Живи ли сте?
— Както виждаш — отговори Кадир.
— Успяхте ли?
— И още как!
Гуля изстиска полата си и като седна на края на скамейката, започна да сваля от краката си натежалите от водата ботуши.
— Успяхме и още как! — повтори тя и тихо се засмя. — Като се съмне, ще видите!
— Под самия нос на немеца го нагласихме — каза Грещенко. — Точно пред самите окопи.
— Утре ще започнат да го обстрелват, подлеците му с подлеци — каза момъкът и наля на всички по чаша чай. — Стоплете се, деца!… Ех, ама какви безстрашни момичета имаме сега! — добави той, като избираше от купчината сухари един по-бял и го подместваше към Гуля.
Гуля дълго се суши до печката и се загряваше с горещ чай. После се покри с шинела и се сгуши да дремне в ъгъла. Но не й се спеше. Едва-що се бе разсъмнало, и тя отиде да види работата си.
На няколко метра от немските окопи върху един ударен танк се развяваше, полюшвайки на вятъра, съветско знаме. Широкото платно играеше и се диплеше на меки гънки. То като че ли предизвикваше врага и немците, изглежда, почувстваха това. От окопа излезе най-напред един немец, а след това още двама.
Точно това и трябваше на нашите стрелци. Чу се изстрел, втори. Двете сиви фигури останаха да лежат на мократа земя. Третият прилегна към земята и, едва забележимо, запълзя заднишком към окопа си.
— Днес нашите стрелци ще си имат работа! — каза Грещенко, незабелязано появил се до Гуля. — А ти, Корольова, върви в землянката. Викат те от щаба.
Гуля изтича по стъпалата. Още отвън тя чу продължителния звън на телефона.
— Вече трети път те викат — каза свързочникът.
Гуля грабна слушалката.
— Сержант Корольова ли е? — чу тя познатия глас на един от офицерите от първи батальон, Траянов. — Поздравявам те с двойния празник.
— Благодаря, другарю старши лейтенант… Само че защо двоен? — запита Гуля.
— А че как! С годишнината на Октомври и с ордена!
— С какъв орден?
— Бойният на Червеното знаме.
Телефонната слушалка едва не падна от ръцете на Гуля.
— Честна дума?
Траянов се засмя:
— Честна пионерска!
— А кои други още от нашите са наградени? Всички ли?
— И таз добра, всички! Които са заслужили, те са наградени.
— А нима аз съм заслужила?
— Излиза, че е така.
В слушалката нещо щракна. Разговорът бе свършен. Гуля стоеше до телефона развълнувана, смутена.
Вратата се отвори. В землянката влезе Люда.
— Какво става с тебе? — запита тя с тревога. — Случило ли се е нещо?
— Не… Тоест да! Орден получих!
Люда се хвърли да я прегръща.
— Така си и знаех, така си и знаех — повтаряше тя.
— Пък на мене и през ум не ми е минавало — замислено каза Гуля. — Ужасно странно…
— Нищо странно няма — разсърди се Люда. — Малко ли ранени на гърба си пренесе? Малко ли хора спаси? А колко пъти ходи на разузнаване? И никой не те е пращал, а от добра воля…
— Не, зла воля имам сега аз — каза Гуля. — Дано само дочакам настъплението!
Вечерта Гуля и Люда бяха извикани в блиндажа при Траянов. Освен командирите тука бяха и наградените с ордени бойци.
На дъсчената маса и на лавички от пръст имаше разни лакомства — пушен салам, бонбони, медни питки, всичко, което бяха изпратили през този ден в кесийки и торбички от далечния тил. В големи тенекиени кутии се жълтееше гъст, тежък мед. Този подарък бе изпратила Башкирия за дивизията, сформирана на нейна земя.