Ешелонът, натоварен с подаръците, бе минал през пламъците на фронта и донесе на тия възрастни хора почти детска радост. В блиндажа замириса на нещо домашно, приятно, вкусно.
— На празник мирише — каза някой.
Траянов наля в чаши и канчета вино. Кадир Хабибулин, който едновременно с Гуля бе награден с орден, тържествено взе в ръка своята чаша.
— Разрешете да говоря, другарю капитан — обърна се той към Траянов.
— Говори, Хабибулин, говори.
— Не знам как да кажа… — започна Кадир замислено. — Когато бях ей такъв — той показа с ръка на един аршин от земята, — чувах аз една дума от моя баща. А тази дума той от своя баща е слушал. Уж де, че нашите джигити с командиря си чак до Париж са стигнали (такъв град има), когато Наполеона гонили. Та искам сега да пием за това — да стигне нашата дивизия до Берлин!
— Има такъв град! Ще стигнем до него! — каза Траянов и всички дружно заръкопляскаха.
Хабибулин развесели всички. Виното беше малко и затова едва ли не всяка глътка предизвикваше нов тост. Пиха за близките си, пръснати по далечните села и градове, за другарите по другите фронтове, за градовете, в които са се родили или които бяха преминали с бой.
— Другари! — каза тихо Алексей Топлин, командир на артилерийския полк.
В блиндажа беше шумно, но всички го чуха и се обърнаха.
— Другари! — повтори Алексей Топлин. — Да пием за победата, която е близо, и нека тази война да бъде последната война на земята!
Всички изведнъж станаха, като се чукнаха с тенекиените и алуминиеви канчета.
— Пийте до дъно! — предложи някой. — Никой не може да говори по-хубаво от Топлин.
— Чакайте — каза Гуля, — оставете поне по една глътка. Вярно, че по-хубав от този тост не може да се измисли. Затова нищо няма да приказвам. Но хайде мълчаливо, без думи, да пием за ония наши другари, които до вчера бяха с нас и които вече ги няма.
— За Ася! — шепнешком каза Люда.
— И за нея!
В блиндажа стана тихо. Но не за дълго. Дружен и страшен залп разтресе въздуха. Всички наши картечници, всички автомати и пушки биеха по немските окопи.
— Това е нашият поздрав за бъдещата победа! — каза Траянов.
— Не, онзи ще бъде по-силен! — отговори Гуля.
Бойна заповед
Частите на 214-та дивизия, намиращи се срещу завоя на Дон, северозападно от Сталинград, заедно с цялата Донска армия чакаха заповед за настъпление. Предстоеше да се направи пробив на вражеските позиции, за укрепяването на които противникът бе загубил три месеца. Той бе създал тук извънредно силна отбрана. Понякога хитлеристите пред очите на нашите войски изкарваха от всички селища наоколо хората — старци, жени — и ги караха да копаят траншеи. Нашите не можеха да стрелят, защото пред тях бяха свои, съветски хора!
Голям брой вражески траншеи и окопи бяха изкопани толкова надълбоко и нашироко, че в тях се побираха даже оръдия и минохвъргачки. И при това тия траншеи и окопи бяха направени така, че да може да се води от тях кръстосан огън. А пред траншеите и окопите се намираха всевъзможни препятствия: минни полета и безкрайни редове бодлива тел с накачени по нея тенекиени кутии. Кутиите бяха предназначени за това: ако някой макар и леко се докосне до телта, веднага те ще задрънчат и той ще се издаде. А в случай на пробив зад всички тия заграждения бяха издигнати барикади — повредени танкове, кули, снети от танкове. От тия извадени от строя танкове и кули водеха огън автоматчици и снайпери.
Имаше и немалко всевъзможни неочаквани „сюрпризи“, които врагът разхвърляше навсякъде, където можеше: тук-там бяха хвърлени, като че ли някой ги е загубил, велосипеди, куфари, грамофони. Тези вещи, така обикновени и мирни на вид, сами ти се натрапваха да ги вземеш. Но всяка от тях криеше в себе си смърт, всяка беше минирана.
Всички селища до едно, всички височини бяха свързани помежду си със съобщителни ходове и съставляваха една единна и както изглеждаше, съвършено непристъпна отбрана. Ключът на тази отбрана беше височина 56,8.
И все пак на нашите части предстоеше да пробият тази отбрана на всяка цена.
Една мразовита ноемврийска нощ — през нощта на 22 ноември — командирите и политическите работници на първи батальон се бяха събрали в блиндажа. През тази нощ никой не полегна дори за минутка. Димейки с лулата си, командирът на батальона Плотников, разправяше на другарите какво става в Сталинград.
— Ама че горещо е там! — казваше той с тих, но ясен глас на човек, който е привикнал да командва. — И земята не издържа, цялата е настръхнала. Волга гори — нефтените складове са вдигнати във въздуха. Всичко се руши — камъни, бетон, желязо. А хората, обикновените хора — такива като нас, от плът и кръв — се държат! Просто умът ти не може да го побере, а те се държат!