Плотников почука с лулата си по юмрука и като помълча, продължи:
— Ето, да речем, заводът „Красный Октябрь“, разположен до самата Волга, на брега. Сега е само развалина. Но хората — бойците и работниците от завода — за всеки камък се бият. Защитават една ивичка земя от няколко десетки метра. Наоколо всичко гори, земята се тресе, а хората стоят. До смърт стоят. И са уверени, че ще устоят… Ето, другари — като помълча, каза той, — ние в никой случай не можем да ги подведем. Нямаме право на това.
В блиндажа нахлу струя студен въздух. Вратата се отвори и на прага се показа Гуля. Тя току-що бе откарала с колата ранени и се бе върнала в частта, като носеше и пощата.
Като сведе глава, тя влезе в блиндажа, със своя маскировъчен халат върху кожената си полушубка. Гуля сне кожените си ръкавици и отвори санитарната чанта.
— Ти с какво искаш да ни почерпиш? — запита някой.
— От такова черпене никой няма да се откаже! — каза Гуля и като измъкна от чантата вързопче писма, зае се да ги раздава на командирите.
— Че къде си ги пък намерила през нощта?
— Военна тайна! — смеейки се, отговори Гуля. — Едно мога да ви кажа: не съм ги написала аз.
„Колко е хубаво, че можах да им донеса тия писма пред самото настъпление!“ — мислеше тя, като гледаше светналите им лица.
Всички се преместиха край светлината и почти я заслониха. Всеки четеше посвоему: един — със смръщени вежди, друг — едва усмихвайки се и клатейки глава, трети — развълнувано преглеждаше отново страничките, поглеждайки в края и връщайки се пак към началото.
Колко много обичаше Гуля всеки един от тия хора тук! Колко нещо бе преживяла тя заедно с тях, колко пъти заедно с тях е била само на косъм от смъртта! Сега, докато четяха, те й приличаха на малки деца, които с жадно внимание разглеждат дългоочаквани подаръци. А почти всички те са много по-възрастни от нея. Ето Иван Антонович Плотников. Мъжествен в боя, а към другарите си е толкова прост и сърдечен! Той даже й напомня с нещо нейния баща, макар съвсем да не прилича на него. Ах, милият татко! Какво ли прави сега в Москва? Той обикновено си ляга късно и навярно сега още не спи… Ех, да може да отиде при него за малко на Сивцев-Вражек, да изтича по стълбите и неочаквано да позвъни на вратата!
И Гуля необикновено ясно си представи лицето на баща си, учудено и развълнувано от неочакваното й появяване. Лице, още младо, макар и малко уморено. Снел своите очила с дебели рамки, той я гледа напрегнато, едва примижал очи…
А какво ли прави сега мама. Милата ми, скъпата ми мамичка! Седи навярно там далеч в стаичката до масата, осветена от мъничката лампа, и пише писмо със своя тънък сбит почерк, поглеждайки от време на време в тъмния ъгъл, където спи в креватчето си Йожик.
И Гуля сякаш отново видя майчините си побеляващи вече коси, нейните топли сиви очи, дочу нейния гръден, винаги развълнуван глас.
Вратата отново хлопна. В блиндажа влезе офицерът-свързочник от щаба на полка. Всички изведнъж се обърнаха, като сгъваха и скриваха писмата.
Командирът на батальона Плотников грижливо разпечата получения пакет и с някакво особено внимание прочете книжата.
— Другари — тържествено каза той, — получи се заповед: утре в осем и тридесет…
— Настъпление! — подеха няколко гласа.
Плотников кимна с глава.
— Да, настъпление, за което ние така грижливо се готвихме.
„Започна!“ — помисли си Гуля и неочаквано за самата себе си каза:
— Извинете, другарю капитан! Много ви моля да вземете под внимание молбата ми. Позволете ми да участвам в боя… Поне като обикновен боец, ако не може да ми се даде поделение!
Плотников втренчено я изгледа.
— Ще видим — каза той и започна да разяснява на командирите смисъла на заповедта.
— Ние трябва да вземем — тихо и авторитетно каза той — един от най-важните пунктове на противника: височина 56,8. Опирайки се на тази височина, ние ще трябва да осигурим придвижването на батальоните и изпълнението на задачите на полка…
Така говореше командирът на батальона. Всички разбираха, че тази заповед е една малка частичка от голямата задача, която стоеше пред нашите войски, съсредоточени между Дон и Волга. А тази голяма задача се състоеше в това — да се обкръжи тристахилядната армия на противника, да се образува железен пръстен около вражеските сили и после да се унищожат. От това настъпление зависеше всичко — не само съдбата на Сталинград, съдбата на Волга, към която се стремеше врагът, но и съдбата на цялата ни родина.