И ето че това велико и решаващо настъпление започна. Героите на обсадения и разрушен до основи Сталинград вече чуваха бумтенето на нашата канонада откъм станица Клетска. И сега наближаваше минутата, когато те трябваше да чуят тътнежите на нашите оръдия откъм Паншино, откъдето 214-та дивизия се канеше да настъпи и щурмува височина 56,8.
Плотников разгъна картата и се залови да обяснява подробно на офицерите какво предстои да направи всеки един от тях.
— Е, ясно ли е всичко? — запита той.
— Ясно — чуха се гласове.
— Тогава по местата си, другари! Донесете тази заповед до всеки боец!
Командирите станаха и излязоха един след друг.
Скоро щеше да съмне. В блиндажа бе станало широко.
Гуля облече полушубката си, провери автомата си и излезе заедно с Траянов.
Но в този момент някой я извика. Тя се обърна.
Беше Шура Филатов, шестнадесетгодишно момче. Той се стори на Гуля съвсем малко момче. Имаше пълнички бузи, перчем на челото и гледаше изпод вежди, малко пообидено и срамежливо, макар че нямаше на кого да се обижда: на фронта той бе дошъл доброволно и в полка го обичаха. Може би само едно нещо го обиждаше — твърде много го пазеха, а той все се стремеше да влезе в боя.
— И аз искам да участвам в настъплението — каза той намръщен.
— Малко ли работи ти се искат! — отряза го Гуля. — Почакай, няма само един ден да настъпваме. Това е само началото. Работа за всички ще има.
И тя бързо изтича напред, за да догони Траянов. Вървейки, тя си спомни как неотдавна Шура без малко не загина. Той бе помъкнал някакви жици на покрива на дивизионния клуб. В тази минута една фашистка бомба просто отряза наполовина къщата. Шура в безсъзнание се търкулна от покрива.
„А отгоре на това и за настъпление се моли, неуморимо момче“ — помисли си Гуля, забравила в тази минута, че и самата тя е била също такава неуморима като Шура.
Четвъртата височина
Беше седем часът сутринта. Наоколо се простираха хълмове и долини, обвити в лека мъгла. Тука, на предната линия, едва ли не всяка могилка, всяка височинка носеше своето военно име. Отпред се виждаха склоновете на хълма, наричащ се височина 56,8. Отляво рязко се очертаваше обградената с бодлива тел височина Артилерийска. Двете височини бяха заети от немците.
Мина половин час и в седем и половина, точно един час преди определеното за настъпление време, някъде наблизо така затрещя, че земята затрепери… Започна онова, което се нарича артилерийска подготовка. В този непрекъснат, почти непоносим оглушителен грохот не можеше да се различат отделни залпове. Земята трепереше от непрекъснати взривове.
Под гъстото покривало на димната завеса нашата пехота потегли, като се приближаваше към линията на противника. Но това още не е атака. Атаката ще започне, когато дадат сигнал „катюшите“…
„Дали ни чуват там, в Сталинград? — помисли Гуля. — Не може да не ни чуват. И навярно много се радват!“
Гуля също се придвижваше напред заедно с бойците от първи батальон…
И макар хората отдавна вече да чакаха с нетърпение сигнала за настъпление, той дойде неочаквано за всички. Нещо с пронизителен, напевен звук се понесе към врага.
„Катюшите засвириха! — помисли Гуля и сърцето й радостно затупа. — Ето го, дългоочакваното!“
И изведнъж, също като че ли подхващайки страшния напев на „катюшите“, загърмя ехтящо „урр-аа…“. Под прикритието на димната завеса се хвърлиха в атака два наши стрелкови полка — 780-ти и 776-ти.
Крайдонските степи сякаш изведнъж оживяха. „А… а… а…“ — откликнаха те на хилядогласното „ура“. Припряно затракаха автоматните и картечните откоси — ту дълги, ту кратки.
Цяла нощ преди настъплението сапьорите бяха подготвяли проходи в телените заграждения и в минните полета. И ето сега, преминали със стремителен скок малкото разстояние, което ни отделя от противника, нашите воини се вмъкнаха в окопите на врага. Напред, на току-що извоювания участък земя, се появи червено знаменце — първият вестител на победата. След него зааленя второ, след второто — трето…
Но съпротивата на врага нарастваше всяка минута. Притихналите по време на артилерийската канонада вражески точки сега изведнъж удариха по нападащите.