Командирът на дивизията, генерал Бирюков, а заедно с него комисарят Собол и няколко офицери от щаба гледаха от своя наблюдателен пункт — през амбразурата на блиндажа — ту с полеви далекогледи, ту със стереоскопи. Те виждаха и разбираха колко напрегнато е положението: съединените полкове, които трябваше да излязат едновременно и да прикрият нашите настъпващи полкове откъм фланговете, кой знае защо, закъсняха. Мъгливото неблагоприятно за летене време попречи на нашата авиация да излети. Танковете още не бяха тръгнали в настъпление…
А в това време, вклинили се дълбоко в отбраната на противника, нашите части се оказаха под яростния, унищожителен огън и от фронта и особено откъм фланговете.
Боят не затихваше нито за миг. Той се водеше за всеки окоп, за всеки метър траншея и съобщителен ход.
Засипвайки врага с бомби и бутилки със запалителна течност, нашите бойци се вмъкваха в траншеите, в окопите и в ръкопашен бой доубиваха врага. Но и завоюваното парче земя веднага ставаше бойна арена. Врагът веднага затрупваше изхода от траншеите с торби пясък, намотана бодлива тел и траншеята попадаше под непрекъснат обстрел.
Траянов, Гуля и още няколко бойци от първи батальон се промъкваха напред по прохода за съобщение — ту пълзешком, ту с прибежки. Гуля се вглеждаше в далечината — нататък, където, обвита в дим, се тъмнееше височината. Димът постепенно се разсея и когато последните му кълба се стопиха и пръснаха в белината на утринния въздух, Гуля видя как на левия фланг, на югоизточния склон на височината, зачервеня знаме.
— Другарю лейтенант! — радостно завика Гуля. — Височината е наша.
Траянов, без да откъсва далекогледа от очите си, отдавна вече гледаше в далечината.
— Наша е! — каза той с малко пресипнал от вълнение глас. — Първа рота я достигна… Юнаци!
Точно в този момент до Траянов изникна куриерът. Добрал се тук по ходовете за съобщение, той предаде заповедта на командира на батальона Плотников да се изкачат на височината, на югоизточните склонове, които току-що бяха превзети от първа рота, да се изкачат и с всички сили да държат този фланг, докато дойде подкрепление.
— И аз ще дойда с вас — умоляващо каза Гуля, — там сигурно има много ранени!
— Не — отговори Траянов, — ти ще останеш тук! Ще ги изпратят тук.
— Другарю старши лейтенант!…
Траянов втренчено изгледа Гуля и се замисли. В този ясен открит поглед сега имаше толкова решителност, страст, почти вдъхновение, че той неволно кимна с глава и каза:
— Добре. Да вървим.
След няколко минути малкият отряд тръгна по съобщителните ходове към височината. Тука бяха и Митя Грещенко — този път той беше въоръжен с ръчна картечница, и Кадир Хабибулин с автомат.
Височината изглеждаше съвсем близо. Но всяка крачка от този път се равняваше на цял километър. Гуля се промъкваше след Траянов.
Но ето че някъде съвсем близо до нея изохка и клюмна към земята един боец. Гуля се обърна. Ранен? Да! И като хвана по-удобно санитарната си чанта, тя излезе от окопа и запълзя към ранения. Никога досега не й се бе случвало да работи в такава трудна обстановка. Не можеше глава да повдигне, да застане на колене.
Лежейки, подпряна на лакти, Гуля забинтова горе-долу раната и се огледа: какво да прави сега? Траянов със своя отряд се бе придвижил далече напред. Само те двамата бяха останали насред разровеното от снарядите поле — тя и раненият боец. Че няма да го остави тука самичък!… Като съгледа наблизо един изоставен от противника окоп, Гуля помъкна ранения нататък. Да допълзи и да догони своите! Да допълзи и да ги догони! Но по пътя към окопа тя забеляза още един боец, свил се на земята. Като остави първия ранен в дъното на окопа, тя запълзя към втория. И отново тази трудна, несръчна работа, отново дълъг път сред пръскащите се снаряди към изоставения окоп.
Тя се добра до опасаната с окопи височина, когато защитниците на височината се бяха вече укрепили и заели местата си.
— Най-после! — извика Траянов, зърнал Гуля отдалече, и по гласа му тя разбра колко радостен е той, че е жива, и колко се упрекваше, загдето я бе взел със себе си.
Те не успяха да си кажат и няколко думи. В тясната долчинка между височините Златен рог и 56,8 изведнъж се появиха с грохот и тракане на гъсенични колела вражески танкове. След тях вървяха немски автоматчици, на разровената от снаряди земя ясно се очертаваха техните тъмни фигури. В сравнение с шепата наши хора, те бяха твърде много — няколкостотин души.