„Контраатака!“ — разбра Гуля.
— По врага — огън! — извика Траянов, като махна с ръка.
И тутакси гръмнаха залпове от артилерийските оръдия, изстрели от автоматите, затракаха картечниците. Немците отскочиха назад. Всичко затихна.
Започна се отново бой за височината.
Гуля ту превързваше ранени, ту рамо до рамо с бойците стреляше по врага с автомата си. А немците все повече засилваха огъня и все повече се приближаваха към позициите, които нашите току-що бяха успели да заемат.
Но какво значи това? Откъснала се за минутка от автомата, Гуля видя група наши бойци да се спускат по съседния склон.
„Нима не са издържали? Отстъпват!“ — помисли Гуля.
Тя не можа да разбере това, което ставаше, и по-скоро почувства, отколкото осъзна най-важното: немците са тук и ето, ето, ще заемат завоювания с такъв труд участък. Тя изскочи по съобщителния ход от окопа, хвърли се да пресече пътя на бойците и извика пламенно, уверено, даже повелително, сякаш отдавна бе привикнала да командва:
— Другари, след мене!
Хората се спряха.
— След мене, другари! — още веднъж извика Гуля и не чувствайки земята под краката си, затича напред, без да знае още идват ли зад нея ония, които бе призовала след себе си. И изведнъж тя чу назад тежък тропот от крака. Един едър боец с пушка, готова за бой, я настигна, след него друг, трети… Заедно с тях тя се вмъкна в един окоп, който немците бяха успели вече да заемат.
А в това време отрядът на Траянов отбиваше атаките на врага. Запасът от патрони беше на привършване.
— Нищо, нищо — ободряващо казваше Траянов, — ще ни подхвърлят, няма да ни оставят така!
Бойците му вярваха, но сам той с безпокойство се оглеждаше на всички страни. Работата е лоша! Така не можеш се държа дълго! Остава да умреш с чест!
И изведнъж в края на окопите, изскочила кой знае откъде, се появи Гуля, а след нея командирът на батальона капитан Плотников. След тях вървяха бойци със сандъчета в ръце.
И като си спомни арията, която са пели при преминаването на Пиренеите Мусинак и Вайан Кутюрие, тя запя:
— „Тореадор, по-смело в бой!“
— Траянич — весело извика Гуля, като видя Траянов, — подкреплението пристигна! Патрони мъкнем! Тореадор!
Всички се хвърлиха към патроните. Никой не питаше сега на каква цена бяха получили хората тия скъпоценни сандъци.
Отново отчетливо и весело заговориха картечниците и автоматите и отново немците удариха назад.
Настъпи затишие.
— Браво, Траянич! — каза Гуля. — С шепа храбреци ти не позволи на противника да заеме височината!
— Ами вие двамата как ни спасихте! — каза Траянов. — Откъде се сдобихте с толкова бойни припаси?
— Нека тя разкаже — отвърна Плотников, като кимна към Гуля.
Гуля започна бързо да разправя за своето нападение и изведнъж болезнено се смръщи, прехапа устни и млъкна.
— Гълъбице, какво ти стана? — тревожно попита Плотников.
Траянов също се обезпокои…
— Няма ли да ме изпъдите, ако кажа?
— Може ли човек да се отърве от тебе? — отвърна с горчива насмешка Плотников.
— Крака ми одраскаха.
— Силно ли?
— Ам’че доста.
И още тук, в окопа, Гуля се зае с помощта на Плотников и Траянов да превързва крака си.
— Ех, човек не може да те изпрати сега никъде! По пътя ще те убият…
— Че аз и сама няма да отида никъде — каза Гуля, — нищо няма да ми стане. Раната е несериозна.
И като продължаваше да си прави превръзка, тя тихичко пееше или по-скоро шептеше:
Тихо и замислено Плотников повтори:
— „А до смерти четыре шага…“
После въздъхна и каза намръщен:
— Е, един повече, друг по-малко, но ти имаш още много да живееш. Пък и ние с Траянич нямаме време да мрем…
Но в тази минута нещо удари с огромна сила и избухна някъде наблизо. Немците започнаха нова атака за височина 56,8.
Всичко наоколо грохотеше — ту с продължителен тътен, ту отсечено и често и в тоя хаос от бумтеж и огън беше трудно да се разбере какво става.
И изведнъж в окопа се яви — неизвестно как и откъде — Шура Филатов. Приведен, той мъкнеше на гръб също като раница, голям и тежък термос — двайсетина литра.