— Нищо… Чия е височината? Наша ли?
Тя се опита да каже още нещо, но вече едва й се разбираше.
Положиха вече изстиналата Гуля на брезент, а наоколо все така гърмеше боят за височината.
— Прощавай, Гуленка… — каза Траянов и като се обърна, извика: — Другари! Нашата Гуля е убита. Да отмъстим за нея!
И всички наоколо се юрнаха към врага. Боят за височината се разгоря с нова сила.
Височина 56,8 бе отново взета, завоювана, заплатена с кръв — последната височина в живота на Гуля.
Две писма
В една от стаите на триетажната бяла къща сред прекатурени столове и разхвърлени кубчета съсредоточено се трудеше Йожик. Той вече бе успял да обърне с главата надолу всичко, каквото бе могъл, и сега се опитваше да свали от прозореца една чиния. Баба му бе изтичала във вестибюла да отвори вратата на някого и Йожик реши да се възползва от нейното отсъствие — и той успя. Чинията полетя на пода и се разби на парчета. Йожик се изплаши и отскочи настрана. Той с учудване разглеждаше парченцата, като не можеше да разбере как така една чиния се бе превърнала в толкова много малки чинийки.
Йожик надзърна във вестибюла.
— Бабо! — извика я той. — Гледай!
— Почакай, Йожик! — каза неговата млада баба, разглеждайки едно писмо.
На плика тя видя непознат почерк и печата на военната поща.
— Е, най-после!
Това, разбира се, е отговор на нейното писмо.
Преди два месеца тя тайно от Гуля писа на командира на дивизията писмо, с което го молеше да пусне дъщеря й в отпуск поне за няколко дни.
„Дали няма да откаже? Не може да бъде…“
Тя разпечата плика.
… Вашата дъщеря — пишеше в писмото — геройски се държа през тия боеве. Храбра, безстрашна, славна дъщеря на нашата родина. Тя можеше да се види и с ранени на ръце, можеше да се види и повела след себе си бойците в атака, тя успяваше и сведения да донесе. На 24 ноември вашата дъщеря геройски загина…
Писмото, също като живо, трепереше в ръцете на майката, буквите се раздвояваха, сливаха се пред очите й. Тя не разбираше тия редове…
— Бабо! — извика я отново Йожик и вдигна плика от пода.
— Почакай, Йожик — продума тя и като влезе в стаята, отпусна се на кревата; все още не разбираше смисъла на писмото, не му вярваше, не можеше да повярва.
Притихналият Йожик учудено я гледаше.
А на следващия ден пристигна още едно писмо от фронта — от Люда Никитина.
Здравейте, скъпа Гулина майко!
Пише ви девойката, която дружеше с вашата Гуля. През цялото време ми се иска да ви пиша, да ви успокоя, макар и да зная, че загубата на такава дъщеря като Гуленка е голямо, много голямо нещастие. Ех, няма що, бъдете мъжествена, скъпа майко. Гуленка не си е отишла съвсем от нас, тя винаги ще бъде с нас. Родината няма да забрави своята героиня. А вас, която възпитахте такава предана на родината дъщеря, такъв славен воин, ще ви нарекат майка много девойки, патриотки на нашата страна…
Аз твърде много време бях заедно с Гуля, особено през последните три месеца. Аз съм малко по-млада от нея и тя винаги тъй грижливо се отнасяше към мене, даваше ми съвети, радваше се, когато успеех в нещо, и ме наричаше: „Мило момиче“. С нея заедно работехме в санитарния батальон, заедно сме изпадали в разни трудни положения, от които едва сме излизали живи, заедно сме пели и сме се шегували. Наистина през време на боевете ние бивахме в различни участъци, но затова пък след настъпленията ще се срещнем — уморени, изпрашени, и ще се разцелуваме здраво. И пак разговори, смях безкрай.
Тя винаги беше весела и само веднъж я видях в сълзи. Много тъгуваше за своя Йожик, особено след вашите писма. Често ви споменаваше, вас, баща си, за вас говореше винаги тихо, с някаква скръб.
За последен път се видяхме с нея няколко дни преди настъплението. В този ден аз навършвах осемнадесет години и най-важното — получих правителствена награда, медал. Ние имахме дори гости и много добре прекарахме вечерта. А когато всички си отидоха, останахме двете сами. Ние знаехме, че скоро ще настъпваме, значи — очаквахме всичко… Имахме някакво тревожно настроение. Седнахме с подвити крака на кревата, притиснахме се една към друга и дълго седяхме така. Говорихме за важни неща. Говорихме за всичко — за живота, за любовта, за другарите, за близките си. Говорихме с нея за всичко, за каквото могат да си говорят две приятелки. А накрай ние се уговорихме къде да пишем и какво да кажем, ако някоя от нас бъде убита. И ето, случи се така, че не Гуля, а аз трябваше да пиша такова писмо.