Спомням си, късно през нощта ние излязохме от землянката. Колко хубаво беше! Всичко наоколо — бяло в скреж, нощта студена, звездна и кой знае защо, през този ден съвършено тиха, не се чуваше даже престрелка, като че нямаше война. „И все пак колко красив и чуден е животът!… — каза ми Гуля. — Проклети фашисти!“
Това бе, струва ми се, последният ни разговор. А после започна подготовката, след това започнахме да настъпваме. Нас, както винаги, ни изпратиха на различни участъци и аз вече не я видях. Веднъж тя идвала да ме търси през нощта, но мене ме нямаше. Оставила ми бе само поздрав на едно листче от бележника си. Листчето е мъничко, карирано, а от края има леки кървави следи от ръцете, които са превързвали бойци.
На другия ден вечерта аз като през сън чух, че Гуля загинала. Махнаха ме от предната линия, място не можех да си намеря от скръб, от толкова голяма скръб, че дори и на краката си не можех да се държа: все надолу ме теглеше, все падах на колене. И колко други още наши другари загинаха тогава заедно с Гуля — млади, славни момчета, трудно е да се разкаже! Ето на каква цена ни се удаде тази голяма победа.
Но най-много жалим тук за Гуля и за Алексей Топлин, командир на артилерийски полк. Той беше чудесен, чудесен човек! И Гуля много дружеше с него. Те много хубаво пееха заедно. И заедно ги погребахме.
И това е, струва ми се, всичко. Не, не, не е всичко! Йожик остана без майка, но той ще бъде син на нашата дивизия. Ние всички ще се грижим за него, докато сме живи. Много, много искам да ви успокоя, да ви помогна, мила, та нали и аз имам майка и зная колко съм й скъпа! А всички майки са еднакви. Какво по-тежко може да има на света от загубата на детето? Но нали това е война, нали жертви трябва да има. А Хитлер — той напълно ще ни заплати. Сега ние здраво бием немеца. Той вече презглава бяга, но това е още само началото!
Целунете от мене Йожик, нека той бъде здраво и бодро момченце. Нека се гордее със своята майка. Тя беше истинска героиня.
Ще бъда много радостна, ако ми напишете макар и няколко думи. Целувам ви.
С комунистически привет
Люда Никитина
Пазете здравето си, мила, вие сте нужна на Йожик и на всички нас.
Последният път
На брега на Дон, във фермата близо до селището Паншино, 780-ти стрелкови полк погребваше своите герои — Гуля Корольова и Алексей Топлин.
Двата ковчега бяха поставени в дивизионния клуб на подиум.
В стаята беше тясно. Бойците и командирите бяха дошли тук направо от бойната линия, за да се простят със своите любими другари. Тука бяха и началникът на политотдела на дивизията Клочко, и командирът на полка Хохлов, и комисарят Собол, и Траянов. Люда Никитина стоеше до главите на смъртниците и все гледаше неподвижните, спокойни лица на Гуля и Алексей. Тя внимателно поправи една къдрица, която бе прилепнала към бузата на Гуля, и отмахна едно бодливо клонче, паднало върху челото на Алексей.
Обърнал се към прозореца, Шура Филатов изтриваше от време на време с пестник очите си.
А в ъгъла тихо плачеха момчетата — Саша и Гриша. Те се срамуваха да плачат — та нали са разузнавачи, но сълзите сами течаха по бузите им.
През краткия си живот те бяха видели вече не малко убити. Но да се гледа сред струпалите се живи хора неподвижната и безмълвна Гуля, която вчера още ходеше, разговаряше, смееше се така, както и всички, беше странно и страшно. Траянов се наведе към момчетата.
— Е, разузнавачи? Не се предавайте, дръжте се. Какво да се прави! А Гуля не забравяйте. Вие сте щастливи, че я познавахте.
Момчетата веднага се стегнаха по военному, оправиха ремъците и шапките си.
— Другарю старши лейтенант — прошепна Гриша, — защо никъде не се вижда чичо Семьон?
— Другарят Школенко — поправи го Саша.
Траянов вдигна рамене:
— И самите ние не знаем…
За съдбата на героя разузнавач мислеха не само Саша и Гриша. Мисълта за него тревожеше всички.
Много пъти вече проверяваха в командния пункт списъците на загиналите и ранените. Но Семьон Школенко не беше в списъците.
И никой не знаеше и не можеше да си представи, че в същото това време Семьон Школенко е във фашисткия „лагер на смъртта“. Фашистите го бяха смъкнали, тежко ранен, от бруствера в окопа. Сега те го инквизираха и измъчваха, заставяйки го да говори. Но той мълчеше…