Внезапно под прозореца, като наруши тежката тишина, гръмна полковата музика. Тържествените тъжни звуци на траурния марш нахлуха и изпълниха цялата стая. Люда затвори очи и когато ги отвори, също като в мъгла видя как двата ковчега се отделиха от подиума и бавно заплуваха върху ръцете на другарите към изхода.
Ето и двата зинали гроба.
Оттук добре се вижда западният бряг на Дон, същият този, от който през тъмната есенна нощ Гуля пренасяше ранените. Но сега брегът, завзет от врага, е потънал в синкавосивото покривало на мъглата.
А по̀ на юг от селището Паншино, там, зад височина 56,8, някъде до селището Вертячи още гърмят боеве. Небето пламти от заревото на огъня. В свежия студен въздух непрестанно ехтят тежките гърмежи на оръдията.
Ръцете на другарите внимателно поставиха на земята двата простички, небоядисани ковчега.
С прошарени коси, суров на вид човек, началникът на дивизионната артилерия майор Прозоров излезе напред и бавно обгърна с поглед всички.
— Другари! — каза той. — Тук пред нас лежи Алексей Топлин или както ние го наричахме простичко, Альоша. Алексей Топлин, командир на артилерийски полк, падна със смъртта на храбрите. А това стана така. По време на нашето настъпление за височина 56,8 излезе от строя обслужващият една тежка картечница — оная, която с огъня си поддържаше настъплението на една рота. Настъпващата рота залегна, а майор Топлин прибяга до картечницата и откри огън по фашистите. Натискът на врага отслабна. И тогава Топлин даде команда: „Герои богатири! Да не дадем на врага нито педя наша, руска земя! Напред, герои!“ — и поведе ротата срещу врага. В тази минута вражески куршум го повали на място. Прощавай, Альоша! Твоят живот беше прям, открит, хубав. Такава е и смъртта ти.
Той замълча за миг, а след това отправи поглед към другия ковчег.
Всички глави се обърнаха към Гуля Корольова.
Вятърът едва помръдна една къдрица от нейните коси и лека сянка пробяга по нежното й лице, като едва забележимо оживи неговата сурова неподвижност.
Напред излезе комисарят Собол.
— Кой би могъл и да помисли — каза той, — че в тази млада жена, почти момиче, се таи такава сила, силата на любовта и ненавистта, такова наистина голямо геройство? Гуля Корольова, другари, изнесе от бойното поле повече от сто ранени бойци и командири, тя заедно с бойците на височина 56,8 завземаше с щурм немските окопи! В един тежък момент на боя за тази височина, изцапана с кръв, тя вдигна останалото без командира си поделение и го поведе в атака… Ето я тази красива, млада, мила на всички ни девойка… Другари, да отмъстим на врага за нашите другари, за Альоша Топлин и Гуля Корольова!
Затвориха се капаците на ковчезите. Бойните знамена, тъжно сведени, се наклоняха над героите. С шапки в ръцете и сведени глави, стояха мълчаливо тия, които тъй много обичаха Гуля — нейните бойни другари. Батарея от шест оръдия се построи до гробовете, като насочи дулата си към неприятеля.
Прозвуча команда:
— По враговете на родината — огън!
Гръмна прощалният салют. Цевите на оръдията отскочиха назад. И пак!
— Залп — огън!
Десет пъти прогърмяха оръдията и десет пъти снарядите с остро пищене полетяха към лагера на враговете.
„Златокъдрата девойка“
Измина половин година.
Там, където бяха гърмели невиждани в историята на войните боеве, бе настъпила тишина. Тътнещата, трепереща земя, която се отзоваваше през време на боевете на всеки залп така, сякаш сама изпитваше болка, сега се бе успокоила.
Настъпи пролетта. Изритите на ями степи, прострели се между Волга и Дон, се покриха с ниска зелена трева. Навсякъде, където и да погледнеш — застинали разрушени камиони, разкривени криле на самолети, обърнати полуизгорели машини.
На брега на Дон, до мъничко тихо селище, се издига обелиск. На върха му блести металическа звезда. Идвайки до паметника, хората внимателно четат надписа върху него. Но и без надписа те знаят кой лежи под този обелиск.
Дивизията, която се би тук за всяка педя земя, бе отишла далече от тия места. Но не си бе отишла оттука славата на Гуля и на всички герои, паднали за тази земя.
Беше топла пролетна вечер. Украинецът Хома Онишченко, сержант, заобиколен от бойци и хора от селището, пушеше лулата си и бавно разказваше: