- Търсят ви от Ню Йорк - каза секретарката. - Господин Лейзър. Трябвало да разговаря с вас за ново предложение, което току-що получил от Канал Седем относно едно от предаванията за следващия сезон.
- Предай му, че ще му позвъня по-късно - без да я поглежда, отвърна Кийт. - Между другото, Кейт - наведе се напред той, - искате ли кафе?
- Да, благодаря, господин Таунсенд.
- Чисто или с мляко?
- С мляко, без захар. Благодаря - повтори тя, като вдигна очи към Хедър.
Секретарката излезе, без да попита Кийт дали иска второ кафе.
- Съжалявам, какъв беше въпросът?
- Дали сте писали или публикували нещо в училище.
- Да, през последната си година в гимназията бях главен редактор на училищното списание. - Кейт започна да си води бележки. - Също като баща ми преди мен. - Когато Хедър се върна с кафето, той все още разказваше на момичето за успеха си със събирането на средства за павилиона.
- А когато постъпихте в Оксфорд, защо не сте редактирали студентския вестник или „Айсис“, университетското списание?
- По онова време повече се интересувах от политика - пък и във всеки случай, знаех, че ще прекарам остатъка от живота си в издателския свят.
- Вярно ли е, че когато сте се върнали в Австралия, с ужас сте узнали, че майка ви е продала „Мелбърн Куриер“?
- Да, така е - призна Кийт, докато секретарката отново влизаше в кабинета му. - И някой ден ще си го върна прошепна на себе си той.
- Проблем ли има, Хедър? - повдигна вежди Таунсенд. Тя стоеше само на крачка от него.
- Да. Простете, че ви прекъсвам, господин Таунсенд, но сър Кенет Стърлинг цяла сутрин се опитва да се свърже с вас. Иска да обсъди предстоящото ви пътуване до Великобритания.
- Трябва да му позвъня, така ли?
- Той ме предупреди, че ще отсъства през по-голямата част от следобеда.
- Тогава му кажи, че довечера ще го потърся у дома.
- Виждам, че сте зает - рече Кейт. - Мога да изчакам или да дойда по друго време.
Кийт поклати глава, въпреки че Хедър остана на мястото си още няколко секунди. Дори се зачуди дали Кен наистина не е на телефона.
- В пресата има няколко статии как сте застанали на чело на „Аделейд Месинджър“ и за успеха ви с покойния сър Колин Грант - продължи репортерката.
- Сър Колин беше близък приятел на баща ми - от върна Кийт, - а сливането беше в интерес на двата вестника. - Кейт не изглеждаше убедена. - Сигурен съм, ще прочетете във вестниците, че сър Колин беше първият председател на борда на новата група.
- Но е председателствал само едно негово заседание.
- Струва ми се, ще откриете, че бяха две.
- Сър Съмърсет Кенрайт не беше ли сполетян от същата участ, когато сте поели „Кроникъл“?
- Не, това не е съвсем точно. Уверявам ви, че никой не се е възхищавал на сър Съмърсет повече от мен.
- Но веднъж той ви е описал като... - Момичето по гледна бележките си. - „Като човек, готов да лежи в канавката и да гледа как други изкачват планините“.
- Струва ми се, ще откриете, че подобно на Шекспир, често цитират грешно сър Съмърсет.
- Ще е трудно да се докаже - отвърна Кейт, - тъй като сър Съмърсет също е мъртъв.
- Така е. Но винаги ще си спомням неговите думи: „Не бих могъл да съм по-доволен, че „Кроникъл“ преминава в ръцете на сина на сър Греъм Таунсенд“.
- Но сър Съмърсет го е казал - тя отново погледна записките си - преди да застанете начело на вестника, нали?
- Има ли значение? - опита се да отблъсне удара Кийт.
- Просто в първия си ден като собственик на „Кроникъл“ вие сте уволнили главния редактор и генералния директор. Седмица по-късно сте дали изявление - и този път цитирам дословно...
- Имате среща, господин Таунсенд - съобщи от прага Хедър.
- С кого? - попита той.
- С Андрю Блакър.
- Отмени я.
- Не, не, моля ви - възрази Кейт. - Отделихте ми повече от достатъчно време.
- Отмени я - категорично повтори Кийт.
- Както желаете - също толкова твърдо отвърна Хедър и излезе, като остави вратата широко отворена.
- Съжалявам, че толкова ви забавих, господин Таунсенд - каза младата журналистка. - Ще се опитам да побързам - прибави тя преди да се върне към дългия си списък с въпроси. - Може ли да преминем към издаването на „Континент“?
- Но аз не съм ви доразказал за сър Съмърсет Кенрайт и за състоянието на „Кроникъл“ по времето, по което го купих.
- Съжалявам - рече Кейт, - просто се притеснявам за времето ви и малко ме гризе съвестта за господин Блакър.
Последва продължително мълчание преди Кийт да признае:
- Няма никакъв господин Блакър.
- Не съм сигурна, че ви разбирам.
- Това е кодово име. Хедър го използва, за да ми съобщи с колко време е пресрочена някоя среща: Ню Йорк означава петнайсет минути, господин Андрю Блакър - трийсет. След още четвърт час ще ми каже, че имам телефонно съвещание с Лондон и Лос Анджелис. А ако наистина ми се разсърди, прибавя и Токио.