- Добро утро. Посолството на Австралия.
- Може ли да говоря с посланика?
- Господин Даунър още не е пристигнал, господине. Бихте ли се обадили пак след девет и половина?
- Тук е Кийт Таунсенд. Помолиха ме да му позвъня спешно.
- А, да, господине. Съобщиха ми, ако се обадите, да ви свържа с резиденцията. Един момент, моля.
Докато чакаше да го свържат, Кийт си погледна часовника. Минаваше седем и двайсет.
- Алекзандър Даунър.
- Тук е Кийт Таунсенд, господин посланик. Помолихте ме спешно да ви телефонирам.
- Да, благодаря ти, Кийт. За последен път се видяхме на шампионата в Мелбърн, но едва ли помниш. - Австралийският му акцент звучеше много по-силно, отколкото в родината.
- Разбира се, че си спомням.
- За съжаление, имам лоша новина, Кийт. Изглежда, че майка ти е получила инфаркт. В момента е в Кралската болница в Мелбърн. Състоянието й е стабилно, но е в интензивното отделение.
Таунсенд онемя. Беше отсъствал от страната по време на смъртта на баща си и нямаше намерение да...
- Чуваш ли ме, Кийт?
- Да, да - отвърна той. - Но аз вечерях с нея точно преди да замина и ми се стори, че никога не е изглеждала по-добре.
- Съжалявам, Кийт. Ужасно е, че се случва точно когато си в чужбина. Резервирал съм две места в първа класа за полета на „Куонтас“ до Мелбърн в девет сутринта. Ако тръгнеш веднага, ще успееш. А можеш да хванеш същия полет и утре сутрин.
- Не, тръгвам веднага - каза Таунсенд.
- Искаш ли да пратя шофьора си до хотела, за да те откара на летището?
- Не, не е необходимо. Вече съм поръчал кола до гарата.
- Предупредих хората от „Куонтас“ на „Хийтроу“, така че няма да те бавят, но непременно ми позвъни, ако мога да ти помогна с още нещо. Надявам се пак да се срещнем при други обстоятелства.
- Благодаря - отвърна Кийт, затвори и се втурна към рецепцията. - Незабавно заминавам - каза той. - Моля, уредете сметката, докато се върна от стаята си.
- Разбира се, господине. Ще ви трябва ли колата, която ви чака навън?
- Да. - Таунсенд бързо се обърна и изтича нагоре по стълбите до първия етаж, стигна до стая 124 и удари по вратата с юмрук. Кейт отвори и веднага забеляза разтревоженото му лице.
- Какво се е случило?
- Майка ми е получила инфаркт. Донеси си багажа долу. Тръгваме след пет минути.
- Ужасно съжалявам - каза тя. - Да позвъня ли на Хенри Улстънхоум и да му обясня?
- Не. Ще му се обадим от летището.
След няколко минути Таунсенд слезе от асансьора на първия етаж. Докато слагаха куфарите му в багажника, той уреди сметката, отиде при автомобила, даде бакшиш на пиколото, настани се до Кейт на задната седалка, наведе се напред и нареди на шофьора:
- „Хийтроу“.
- „Хийтроу“ ли? - учуди се той. - Казаха ми да ви откарам на Кингс Крос. Не са споменавали за „Хийтроу“.
- Не ми пука какво са ти казали. Просто ме закарай на „Хийтроу“.
- Съжалявам, господине, но аз си имам нареждания. Разбирате ли, Кингс Крос е в самия град и цената е една, докато за „Хийтроу“ е друга и не можем просто...
- Ако веднага не потеглиш и не караш бързо, ще те пребия! - извика Таунсенд.
- Не понасям да ми говорят така - отвърна шофьорът, слезе от колата, отвори багажника и започна да вади куфарите на тротоара.
Кийт понечи да изскочи след него, но Кейт го хвана за ръката и каза твърдо:
- Стой тук и ме остави аз да се оправя.
Таунсенд не можеше да чуе разговора зад автомобила, но след няколко секунди видя, че шофьорът пак товари куфарите.
- Благодаря ти - рече той, когато Кейт се върна.
- Не благодари на мен, а на него - прошепна репортерката.
Потеглиха.
- Щом стигнем на летището, ще трябва да позвъня на Даунър - тихо рече Таунсенд.
- Защо? - попита Кейт.
- Може би преди да излетим ще успея да поговоря с лекаря на майка ми в Мелбърн, но не зная номера.
Тя кимна. Кийт започна да почуква с пръсти по прозореца. Опитваше си да си спомни последната си среща с лейди Таунсенд. Тогава й разказа за вероятната покупка на „Уест Райдинг Груп“ и тя му зададе обичайните си проницателни въпроси. На сбогуване той й обеща, че ако сключи сделката, ще й се обади от Лийдс.
- И кое е момичето, което ще водиш със себе си? -попита го майка му. Той отговори предпазливо, ала знаеше, че не е успял да я заблуди. Кийт погледна Кейт и му се прииска да я хване за ръка, но тя бе потънала в мислите си. По пътя до летището никой от двамата не проговори. Когато спряха пред терминала, Таунсенд изскочи от колата и отиде да потърси количка, докато шофьорът разтоварваше багажа им. Кийт му даде голям бакшиш, благодари му няколко пъти и последван от Кейт, бързо забута количката към гишето за проверка на документите.