- С кого е първата ми среща?
- С Дерек Кърби - като затисна слушалката с длан, отвърна тя.
- Кой е пък този?
- Бивш главен редактор на „Дейли Експрес“. Работил е там само осем месеца, но твърди, че имал интересна информация. Да го поканя ли?
- Не, остави го да почака още малко - рече Армстронг.
- Кой се обажда?
- Фил Баркър. От Лийдс.
Дик кимна и взе слушалката от ръката й, за да разговаря с новия генерален директор на „Уест Райдинг Груп“.
- Приеха ли условията ми?
- Съгласни са на един милион и триста хиляди лири, платими на равни вноски през следващите шест години - стига да се запази равнището на продажбите. Но ако спаднат през първата година, всяка следваща вноска ще намалява пропорционално.
- Не забелязаха ли уловката в договора?
- Не - отвърна Баркър. - Смятат, че през първата година ще искаш да увеличиш тиража.
- Добре. Само се погрижи да уговориш най-ниската възможна сума, после през втората година ще започнем да ги увеличаваме. По този начин ще натрупам цяло богатство. Ами „Хъл Екоу“ и „Гримсби Таймс“?
- Още е рано, но след като вече всички знаят, че купуваш, Дик, задачата ми не става по-лесна.
- Просто ще трябва да предлагаме повече и да плащаме по-малко.
- И как предлагаш да го постигнем?
- Като прибавяме клаузи с обещания, които нямаме абсолютно никакво намерение да спазваме. Не забравяй, че англичаните рядко дават някого под съд, защото не обичат да ходят по съдилища. Така че винаги следвай буквата на закона. Не го нарушавай, само използвай вратичките му. А сега на работа.
И Армстронг затвори.
- Дерек Кърби чака - напомни му Сали.
Дик си погледна часовника.
- Откога виси тук?
- Двайсет, двайсет и пет минути.
- Тогава да прегледаме пощата.
След двайсет и една години Сали знаеше кои покани приема Армстронг, в какви благотворителни прояви не участва, на какви събирания държи речи и на чии вечери обича да го виждат. Винаги приемаше онова, което можеше да помогне на кариерата му, всичко останало отхвърляше. Когато след четирийсет минути затвори стенографския си бележник, тя отбеляза, че Дерек Кърби чака вече повече от час.
- Добре, да влезе. Но ако ме потърсят за нещо интересно, можеш да ме свържеш.
Когато Кърби влезе, Армстронг не стана, а само махна с ръка към стола срещу бюрото.
Посетителят изглеждаше нервен - Дик бе установил, че с чакането почти винаги се постига такъв резултат. Кърби беше на около четирийсет и пет, макар че заради бръчките и оплешивяващата си коса изглеждаше по-стар. Носеше хубав костюм, но не последна мода, и макар че ризата му бе чиста и идеално изгладена, яката и маншетите му бяха оръфани. Армстронг предположи, че след напускането на „Експрес“ си е изкарвал прехраната на свободна практика и че му липсват парите за безотчетни разходи. Каквото и да имаше да продава журналистът, навярно можеше да му предложи половината цена и да му плати една четвърт.
- Добро утро, господин Армстронг - каза Кърби.
- Съжалявам, че ви накарах да чакате - отвърна Дик, - но се появи нещо спешно.
- Разбирам.
- Е, с какво мога да ви помогна?
- Не, аз мога да ви помогна - отвърна Кърби. Очевидно многократно беше репетирал тази реплика.
Армстронг кимна.
- Слушам ви.
- Известна ми е поверителна информация, която може да ви позволи да се сдобиете с национален вестник.
- Няма начин да е „Експрес“ - рече Дик и се направи, че гледа през прозореца. - Защото докато Бивърбрук е жив...
- Не, нещо по-голямо.
Армстронг помълча, после попита:
- Желаете ли кафе, господин Кърби?
- Предпочитам чай - отвърна бившият главен редактор.
Дик вдигна слушалката на един от телефоните и каза:
- Сали, би ли ни донесла чай? - Това означаваше, че срещата може да продължи повече от очакваното и не бива да го прекъсват.
- Вие сте били главен редактор на „Експрес“, ако не греша - каза Армстронг.
- Да, един от седмината през последните осем години.
- Така и не разбрах защо ви уволниха.
Секретарката влезе с чая.
- Човекът, който ви наследи, беше кретен, пък и изобщо не ви дадоха време да покажете на какво сте способен.
Кърби се усмихна. Моментът едва ли бе подходящ да отбележи, че Армстронг съвсем наскоро бе назначил неговия заместник за главен редактор на един от собствените си вестници.
- Е, щом не е „Експрес“, за какво точно става дума?
- Преди да продължа, трябва да изясня собственото си положение - каза Кърби.
- Не съм сигурен, че ви разбирам.